Читать «Време на презрение» онлайн - страница 175

Скомлик спря коня и се надигна в стремената.

— Какво е това село? Никога не съм бил тук. Ремиз, познаваш ли я тази местност?

— Навремето селото се казваше Бялата рекичка — отговори Ремиз. — Но когато започнаха безредиците, няколко местни се присъединиха към метежниците, и тогава Варнхаген от Сарда се развъртя тук, изколиха или прогониха всички. Сега тук живеят само нилфгардски заселници. А селцето го прекръстиха Глисвен. Жителите му са лоши, заядливи хора. Казвам ви — да не спираме тук. Да яздим нататък.

— Конете трябва да си отдъхнат — възпротиви се един от хващачите. — И да похапнат. А и на мен ми къркорят червата. Какво ще ни направят заселниците, само сено ни трябва, какво толкова? Ще им размахаме заповедта на префекта пред носовете, нали и той е нилфгардец като тях. Ще видите, че ще започнат да ни се кланят.

— Да, бе — промърмори Скомлик. — Някой да е виждал нилфгардци, които се кланят? Ремиз, а има ли някаква кръчма в този Глисвен?

— Да. Варнхагенови не подпалиха кръчмата.

Скомлик се обърна в седлото, погледна Цири.

— Трябва да я развържем — каза той. — Не бива никой да я познае… Дайте й наметало. С качулка. Опа! Накъде, малката?

— Трябва да отида до храстите…

— Ще ти дам аз на теб едни храсти, пачавро! Клякай до пътя! И помни — в селото нито дума! Мислиш се за много хитра, а? Само се обади и ще ти прережа гърлото. Ако аз не получа флорените за теб, никой няма да ги получи.

Тръгнаха бавно, конските копита затропаха по мостчето. Иззад портата веднага се показаха заселници, въоръжени с копия.

— Стража на портата — промърмори Ремиз. — Чудя се защо.

— Аз също — каза Скомлик, изправяйки се на стремената. — Пазят портата, а откъм мелницата оградата е разтурена, може да се мине с каруца…

Приближиха се още повече, спряха конете.

— Здравейте, стопани! — извика жизнерадостно, макар и малко изкуствено Скомлик. — Добра среща!

— Кои сте вие? — попита кратко най-високият от заселниците.

— Ние, куме, сме войска — излъга Скомлик, разположил се удобно в седлото. — Служим на Негово Величество господин префекта от Амарило.

Заселникът прекара длан по копието и погледна Скомлик изпод вежди. Явно не можеше да си спомни кога хващачът му е станал кум.

— Господин префектът ни изпрати тук — продължи да лъже Скомлик, — за да узнае как я карат земляците му, добри хора от Глисвен. Негово Величество ви изпраща поздравите си и пита дали хората от Глисвен се нуждаят от някаква помощ.

— Справяме се някак — отговори заселникът. Цири отбеляза, че той говори на всеобщия език със същия акцент като Крилатия, макар и да се стреми да подражава на жаргона на Скомлик. — Свикнали сме да се справяме сами.

— Господин префектът ще се радва да чуе това. Отворена ли е кръчмата? Гърлата ни са пресъхнали…

— Отворена е — отвърна навъсено заселникът. — Засега все още е отворена.

— Засега?

— Засега. Скоро ще я съборим, дъските и гредите са подходящи за хамбар. А от кръчмата няма никакъв доход. Ние се трудим с пот на челото и нямаме време да ходим в нея. Тя привлича само пътници и то главно такива, чието присъствие не ни радва. И сега там има такива.