Читать «Време на презрение» онлайн - страница 177

— Какви сте вие? — извика единият от тях при вида на Скомлик и спътниците му, които слизаха от конете. — Какво търсите тук? Махайте се. Кръчмата е заета в името на закона!

— Не викай, нисире, не викай! — каза Скомлик, сваляйки Цири от седлото. — А отвори вратата по-широко, защото искаме да влезем. Твоят командир, Веркта, е наш познат.

— Аз не ви познавам!

— Защото си младок! А аз и „Вервай ми“ сме служили заедно още в Старите времена, преди Нилфгард да настъпи насам.

— Е, щом е така… — поколеба се типът, пускайки ръкохватката на меча си. — Влизайте. Нямам нищо против…

Скомлик побутна Цири, един от другите хващачи я улови за яката. Влязоха вътре.

В помещението беше мрачно и задушно, миришеше на дим и печено. Кръчмата беше почти празна — заета беше само една маса, разположена под ивица светлина, падаща от прозореца. На масата седяха няколко мъже. В дъното на помещението, при огнището, се въртеше кръчмарят, тракайки с посудата.

— Здрасти на господа нисирите! — нададе глас Скомлик.

— Не правим здрасти с храсти! — извика един от компанията при прозореца, като се изплю на пода.

Друг го спря с жест.

— По-спокойно — каза му той. — Те са наши хора, не ги ли позна? Скомлик и неговите хващачи. Здравейте, здравейте!

Скомлик се усмихна и тръгна към масата, но се спря, виждайки, че приятелите му гледат към стълба, поддържащ покрива. Под стълба, на едно столче, седеше слаб светлокос юноша, странно изпънат и напрегнат. Цири видя, че неестествената му поза се дължи на това, че ръцете му са извити назад и са завързани, а шията му е прилепена за стълба с помощта на ремък.

— Гръм да ме удари! — възкликна един от хващачите — онзи, който държеше Цири за яката. — Виж, Скомлик. Това е Кайли.

— Кайли? — наведе глава Скомлик. — Плъхът Кайли? Не може да бъде!

Един от седналите на масата нисири — дебелак, чиито коси бяха подстригани в живописен перчем — се разсмя гърлено.

— Може да бъде — каза той, облизвайки лъжицата си. — Това е Кайли, в цялата си нищожност. Ранното ставане си струваше. Сигурно ще получим за него половин шепа флоринти, в хубави имперски монети.

— Пипнали сте Кайли — намръщи се Скомлик. — Значи нилфгардският селянин казваше истината…

— Трийсет флорени, мамка му — въздъхна Ремиз. — Не е зле… Барон Луц от Тифи ли ще плати?

— Точно така — потвърди друг нисир, с черна коса и черни мустаци. — Благородният барон Луц от Тифи, нашият господар и благодетел. Плъховете ограбиха съветника му на пътя, затова той се ядоса и обяви награда. И ние, Скомлик, ще вземем тази награда, вервай ми. Ха, вижте го, момчета, как се накокошини! Не му харесва, че не той, а ние хванахме Плъха, макар и на него префектът да му е заповядал да следи бандата.