Читать «Време на презрение» онлайн - страница 174

— Гръм и мълния! — каза Ремиз, слизайки от коня. — Нима това е тази, която Нилфгард търси от седмица?

— Тя е.

— Ха! Всички гарнизони я търсят. Някаква важна за Нилфгард личност! Май някакъв могъщ маг е предсказал, че трябва да се намира в този район. Така разправяха в Сарда. Къде я намерихте?

— В Тигана.

— Не може да бъде!

— Може, може — каза ядосано Скомлик, мръщейки се. — Хванахме я, наградата е наша! Какво стоите като колове? Връзвайте птичето — и на седлото. Да се махаме оттук, момчета! По-живо!

— Благородният Свеерс — каза един от хващачите — май още диша…

— Няма да диша още дълго. Зарежете го. Отиваме направо в Амарило, момчета. При префекта. Оставяме му момичето и вземаме наградата.

— В Амарило? — Ремиз се почеса по тила, оглеждайки полесражението. — Там със сигурност ни очаква палачът. Какво ще кажеш на префекта? Рицарите са убити, а вие — цели? Когато нещата се изяснят, префектът ще заповяда да ви обесят, а нас ще ни ескортира до Сарда… А там Варнхагенови живи ще ни одерат. Вие може и да отивате към Амарило, но аз по-добре да се скрия в гората…

— Ти си ми шурей, Ремиз — каза Скомлик. — Макар и да си кучи син, защото биеше сестра ми, все пак си ми роднина. Затова ще ти спася кожата. Отиваме в Амарило, както казах. Префектът знае, че между Свеерсови и Варнхагенови има вражда. Да се срещнат и да се изпопребият е нещо обичайно за тях. Какво сме можели да направим? А момичето — внимавайте какво ви говоря — сме го намерили след това. Ние сме хващачи. Отсега нататък и ти си хващач, Ремиз. Префектът не знае, че сме тръгнали със Свеерс. Няма да се досети…

— Не забравяш ли за нещо, Скомлик? — попита провлачено Ремиз, гледайки втория слуга от Сарда.

Скомлик бавно се обърна, после моментално извади ножа си и със замах го заби в гърлото на слугата. Слугата изкрещя и се строполи на земята.

— Нищо не забравям — изрече студено хващачът. — Е, а сега тук сме само свои. Няма свидетели, а и наградата няма да се раздели между твърде много хора. По конете, момчета, и към Амарило! Чака ни много път до наградата, няма какво да се мотаем!

* * *

Когато излязоха от тъмната и влажна букова гора, намериха в подножието на планината селце — двайсетина къщи, заобиколени от ниска ограда и от завоя на рекичка.

Вятърът донесе миризма на дим. Цири помръдна изтръпналите пръсти на ръцете си, завързани с ремък за лъка на седлото. Цялата беше вкочанена, седалището я болеше нетърпимо, пълният мехур я измъчваше. Беше на седлото от изгрев-слънце. През нощта не беше успяла да си отпочине, защото я бяха настанили да спи с ръце, привързани към китките на лежащите от двете й страни хващачи. На всяко нейно движение хващачите отговаряха с ругатни и закани за бой.

— Селище — каза единият от хващачите.

— Виждам — отговори Скомлик.

Спуснаха се надолу, копитата на конете захрущяха по високите треви, изгорени от слънцето. Скоро излязоха на неравен път, водещ право към селцето, към дървено мостче и към порта в оградата.