Читать «Време на презрение» онлайн - страница 150

От всички посоки я заобикаляше камениста, сиво-червена, осеяна с проломи и издатини равнина, тук-таме разнообразена от купчини камъни или огромни скали със странна форма. Високо над равнината висеше огромно нажежено слънце, което оцветяваше в жълто цялото небе и деформираше пейзажа чрез блясъка си и трепкането на въздуха.

„Къде съм?“

Докосна внимателно разбитото си, подпухнало слепоочие. Болеше. Много болеше. „Лошо съм се порязала — помисли си, — сигурно здравата съм се влачила по земята.“ В този момент видя раздърпаните си дрехи и откри нови огнища на болка — на кръста, по гърба, по ръцете и бедрата. При падането й прахта, острите песъчинки и дребният чакъл се бяха забили навсякъде — из косата, в ушите и дори в очите й, които горяха и сълзяха. Пламтяха дланите и лактите й, протрити до кръв.

Бавно и внимателно изпъна краката си и отново изстена, защото лявото й коляно реагира на движението с пронизваща, тъпа болка. Тя го опипа през кожата на панталоните, но не откри отоци. При дишането усещаше зловещо пробождане отстрани, а опитът да се наведе я накара да извика, прободена от остър спазъм в долната част на гърба. „Как съм се пребила — помисли си тя. — Но като че ли нищо не съм счупила. Ако бях счупила кост, щеше да ме боли много повече. Цяла съм, само че малко понатъртена. Мога да стана. И ще го направя.“

Бавно, икономисвайки движенията, тя зае нужната поза, неловко застана на колене, опитвайки се да предпази разбитото си коляно. После застана на четири крака, охкайки, стенейки и пъшкайки. След известно време, което й се стори цяла вечност, успя да се изправи. Но само за да се строполи отново върху камъните, защото световъртежът моментално подкоси краката й. Внезапно усети как й се повдига и се извъртя настрани. Нагорещените камъни я изгаряха като въглени.

— Няма да стана — изхлипа тя. — Не мога… Ще се изпека на това слънце…

В главата й пулсираше тъпа, коварна, неотстъпчива болка. Всяко нейно движение усилваше болката, затова Цири престана да се движи. Закри главата си с ръце, но жегата скоро стана непоносима. Осъзна, че все пак трябва да се скрие от нея. Преодоля обезсилващото съпротивление на наболяващото я тяло, и присвила очи от пробождащата болка в слепоочието, запълзя на четири крака към голям камък. Вятърът беше придал на камъка формата на странна гъба, чиято недооформена шапка хвърляше някаква сянка, макар и малка. Цири се сви на кълбо под нея, започна да кашля и да подсмърча.

Лежа, докато странстващото по небето слънце отново не я достигна с потоците изливащ се отгоре огън. Изпълзя до другата страна на камъка, но установи, че това няма да й помогне. Слънцето беше в зенит, каменната гъба на практика нямаше сянка. Цири притисна длани към слепоочията си, разкъсвани от пронизваща болка.

* * *

Събуди се, усещайки как цялото й тяло трепери. Огненото кълбо на слънцето беше загубило ослепителния си златист цвят. Сега се беше спуснало по-ниско над назъбените скали и беше оранжево. Жегата беше понамаляла.