Читать «Вредното питие» онлайн - страница 2

Защото Ищар имаше един лек недостатък — тя беше доста огромно същество. Надхвърляше метър и осемдесет с един-два сантиметра; имаше глас, който, когато е развълнувана, напомняше тръбен призив на тромпет; говореше се, че се нахвърлила срещу един твърде масивен хулиган, който непредпазливо решил да я задява, вдигнала го във въздуха и го метнала през улицата, при това доста широчка улица, запращайки го в стълба на уличната лампа. Той прекарал шест месеца в болница.

Мъжката половина не проявяваше кой знае какво желание да й дава аванси, дори от най-почтително естество. Непреодолимият импулс бе винаги потискан от дълги размисли дали е физически безопасно да се опита. Дори самият аз, който съм смел като лъв, както знаеш, открих, че се замислям да не ми строши кокалите. Та така, да изковем фраза — съзнанието превръща всички ни в страхливци.

Ищар разбираше добре положението и ми се оплака горчиво, спомням си случая много добре. Беше разкошен пролетен ден и ние седяхме на една пейка в Сентръл парк. Спомням си, че най-малко трима бягащи за здраве не успяха да си поделят един завой, загледани в Ищар, и забиха носове в спор с едно дърво.

— Аз вероятно ще остана девственица през целия си живот — проплака тя и възхитително извитата й долна устничка потрепери. — Никой не проявява интерес към мен, абсолютно никой. А скоро ще стана на двайсет и пет.

— Разбери моя… моя мила — казах аз, внимателно пресягайки се към нея, за да погаля ръката й, — младите мъже изпитват страхопочитание пред твоето физическо съвършенство и не се чувстват достойни за теб.

— Това е смешно — извика тя достатъчно силно, за да накара неколцина минувачи да се обърнат въпросително към нас. — Опитваш се да ми кажеш, че те изпитват глупав страх от мен. Има нещо странно в начина, по който тези глупави създания вдигат глава към мен, когато ни запознават, и потриват кокалчетата на ръката си, след като сме се ръкували, от което веднага ми става ясно, че нищо няма да излезе. Те само промърморват: „Приятно ми е“ и бързо се отдалечават.

— Ти трябва да ги насърчиш, мила Ищар. Трябва да гледаш на мъжа като на крехко цвете, което може да разцъфти истински само под топлите лъчи на твоята усмивка. Трябва по някакъв начин да покажеш, че приемаш неговите аванси и да се въздържаш от всякакви опити да го сграбчиш за реверите на сакото или за дъното на панталоните и да му забиеш главата в стената.

— Никога не съм правила така — възмутено отсече тя. — Почти никога. А как, за бога, очакваш да изразя готовност да приема аванса? Аз се усмихвам и казвам: „Как сте?“ Нали така? И винаги казвам: „Какъв хубав ден е днес!“, дори и да не е.

— Не е достатъчно, мила моя. Трябва да поемеш ръката на мъжа и нежно да я подпъхнеш под твоята. Би могла да го щипнеш по бузата, да го погалиш по косата, да гризнеш лекичко връхчетата на пръстите му. Подобни дребни жестове показват известен интерес, определена готовност от твоя страна да участваш в приятелски прегръдки и целувки.

Ищар гледаше ужасена.

— Не бих могла да сторя това. Просто не бих могла. Възпитана съм по възможно най-строгия начин. Не мога да се държа другояче освен най-прилично. Мъжът е този, който открито показва предпочитанията си и дори и тогава аз трябва да се държа резервирано и колкото може по-твърдо. Майка ми винаги ме е учила така.