Читать «Вредното питие» онлайн - страница 5

Отново го прекъснах.

— Би ли могъл да направиш така, че малка част от поетия алкохол да не се разгражда толкова бързо и да предизвика незначително развеселяващо опиянение?

— Няма нищо по-лесно — успокои ме Азазел и с недостоен жест на алчност погали четвъртинката долар, който му бях дал и който, изправен на ръб, беше по-висок от самия него.

Една седмица по-късно имах възможността да проверя Ищар. Това стана в барчето на един хотел в центъра, което тя освети с присъствието си толкова силно че няколко постоянни клиенти си сложиха тъмни очила и впиха поглед в нея.

Тя се изкиска.

— Какво правим тук? Ти знаеш, че не мога да пия.

— Това няма да е пиене, мило момиче. Това ще е само ментово сиропче. Ще ти хареса.

Бях се приготвил предварително и дадох знак за един „скакалец“.

Тя отпи кокетно от питието и каза:

— О, хубаво е — след което се облегна назад и му позволи щедро да се разлее по гърлото й. После прокара връхчето на красивия си език по също така красивите си устни и помоли:

— Може ли още едно?

— Разбира се — отговорих насърчително аз. — Само едно, защото изглежда глупаво, но съм забравил портфейла си?

— О, аз ще платя. Имам куп пари.

Красивата жена, както винаги съм казвал, се извисява най-много, когато се навежда да извади портмонето от чантата до краката си.

При така стеклите се обстоятелства пихме на воля. Поне тя. Поръча си още един „скакалец“, след това водка, след това двойно уиски със сода, още няколко други неща и когато всичко вече бе изпито, тя не проявяваше никакви признаци на опиянение, макар че нейната очарователна усмивка бе по-опияняваща от всичко, което бе погълнала. Тя заяви:

— Чувствам се така добре, така загрята и така готова — ако разбираш какво искам да кажа.

Мислех си, че разбирам, но не исках да избързвам със заключенията.

— Струва ми се, че на майка ти това не би й се понравило.

(Изпитвах я, изпитвах я.)

Тя отговори:

— Какво знае майка ми? Нищо! А какво ще научи после? Пак нищо!

Изгледа ме предизвикателно, наведе се и вдигна ръката ми към съвършените си устни.

— Къде ще отидем?

Е, приятелю, мисля, че разбираш чувствата ми. Да откажа на млада дама, която вежливо и с копнеж моли за дребна услуга — такова нещо не бих могъл да извърша. Възпитаван съм да бъда винаги джентълмен. Но в този случай няколко мисли минаха през главата ми.

Първо, въпреки че сигурно трудно ще повярваш, но аз малко съм попреминал — ама съвсем мъничко — най-добрите си години, а една жена, толкова млада и силна като Ищар, може би по-трудно се задоволява, ако разбираш какво искам да кажа. Освен това, ако после си спомни какво се е случило и реши, че не й е харесало или си помисли, че съм се възползувал от нея, последиците биха могли да бъдат неприятни. Тя бе импулсивно създание и би могла да ме превърне в торба натрошени кокали още преди да ми е дала възможност за обяснение.

Затова й предложих да се поразходим до нас и избрах дългия маршрут. Свежият вечерен въздух прочисти главата й от меката нега и аз се почувствах в безопасност.