Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 30
Иън Ранкин
„Назови романтиката“, това бе предизвикателството. И какъв беше отговорът на Ребус? Вдигнал беше нова чаша бира и бе целунал демонстративно хладното стъкло.
* * *
Спа до девет часа, взе душ, приготви си кафе. После телефонира до мотела и Сайобан го увери, че всичко е наред.
— Постресна се малко, когато се събуди и видя мен вместо теб. Непрекъснато повтаря името ти. Казах й, че пак ще дойдеш.
— Какъв е планът?
— Пазаруване — ще прескочим набързо до „Гайл“. После — Фетс: доктор Колхун идва следобед за час. Ще видим какво ще измъкнем.
Ребус стоеше до прозореца и се взираше в пустата и влажна „Ардън Стрийт“.
— Грижи се за нея, Сайобан.
— Бъди спокоен, няма да има проблеми.
Ребус знаеше, че няма основание за тревога: щом като Сайобан беше поела нещата. Тази беше първата й акция, откакто я преместиха в Националния, и тя ще се постарае да не допусне издънка.
Звънът на телефона го завари в кухнята.
— Инспектор Ребус? — Непознат глас.
— Кой е?
— Казвам се Давид Леви. Никога не сме се срещали. Извинявайте, че ви търся вкъщи: Матю Вандерхайд ми даде телефонния ви номер.
Добрият стар Вандерхайд: не го беше виждал от векове.
— Да?
— Признавам, изненадах се, когато разбрах, че сте познайници. А би трябвало отдавна да съм имунизиран срещу изненадите на Матю. Отидох при него, защото той познава Единбург.
— Да?
Смях на другия край на линията.
— Извинявайте, инспекторе. След това объркано представяне подозрението ви е напълно естествено. Аз съм историк по професия. Соломон Майерлинк се свърза с мен и ме помоли да помогна.
Майерлинк. Знаеше това име. Сети се: Майерлинк ръководеше Бюрото за разследване на холокоста.
— От каква точно „помощ“ се нуждая според господин Майерлинк?
— Предпочитам да се срещнем, вместо да говорим по телефона. Отседнал съм в хотел на площад „Шарлот“.
— „Роксбъро“ ли?
— Чудесно би било, ако се окаже възможно да се срещнем там още тази сутрин.
Ребус погледна часовника си.
— Ще дойда след час.
— Прекрасно. До скоро виждане, инспекторе.
Ребус се обади в службата и ги информира къде ще бъде.
5.
Седяха във фоайето на „Роксбъро“, Леви наливаше кафе. В дъното до прозореца възрастна двойка задълбочено проучваше папките с вестници. И Давид Леви отдавна бе превалил хълма. Брадата му се бе посребрила, а около голо теме с потъмняла кожа се виеше ореол побеляла коса. Зад очилата с черни рамки очите му непрекъснато сълзяха, като че ли белеше лук. Тъмен спортен костюм, синя риза с връзка, на стола — солиден бастун. Сега беше пенсионер, а преди бе работил в Оксфорд, Ню Йорк и дори в Тел Авив, както и на много други места по целия свят.
— Никога не съм срещал Джоузеф Линц. Не е имало повод: интересите ни бяха в различни области.
— Тогава защо господин Майерлинк ви е насочил към мен?
Леви постави каничката обратно на подноса и запита:
— Мляко? Захар?
Ребус кимна и на двете предложения и повтори въпроса си. Леви изсипа в чашата си две пълни лъжички захар.
— За морална подкрепа.
— В какъв смисъл?
— Не сте вие първият в това положение. Говоря за безпристрастни професионалисти без лични подбуди и интереси в разследването.