Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 31

Ребус се наежи.

— Ако смятате, че не си гледам работата…

По лицето на Леви пробяга сянка на нетърпение:

— Не смятам. Както знаете, не печеля нищо от този разговор. Искам да кажа, че ще настъпи време на съмнения в основанията за действие. Ще се питате дали случаят си заслужава усилията. — В очите му заигра пламъче. — Може би вече е така?

Да, така беше. Особено сега. Понякога имаше чувството, че се движи в един напълно нереален свят. Друго нещо беше Кандис. Кандис, която можеше да го отведе до Томи Телфорд…

— Приемете, че аз съм вашата съвест в този случай. — По лицето му отново пробяга сянка. — Не, не се изразих точно. Вашата съвест е будна; никой не се съмнява в това. — Въздъхна и продължи:

— И аз съм си задавал често същите въпроси. „Може ли времето да заличи отговорността?“ Моят отговор е „не“. Ще се опитам да обясня нещата от моя гледна точка. — Той се наведе напред. — Не разследвате престъпленията на старец, а на един младеж, който вече е остарял. Съсредоточете се върху този момент. И преди е имало разследвания — недостатъчно сериозни. Правителствата предпочитат да изчакат естествената смърт на тези хора, вместо да ги съдят приживе. Но всяко разследване е акт на припомняне, а ние сме длъжни да държим паметта на хората будна. Споменът е единственият начин, по който се учим. За съжаление човешката раса възприема бавно. Понякога уроците трябва да бъдат насилствено налагани.

— И в случая аз съм просто нужният инструмент за въпросното насилствено налагане. Имаше ли евреи във Вилфранш? — Не си спомняше за такива.

— Какво значение има?

— Защо се интересувате толкова много от този случай?

Леви отпи кафе, явно обмисляйки думите си.

— Има причина за интереса ни, признавам. И тя е Пътят на плъховете. Искаме да докажем, че той е съществувал и че целта му е била спасяване на нацисти от евентуални преследвания след войната. — Замълча за миг. — Че е действал с мълчаливото одобрение — и дори повече от мълчаливо одобрение! — на няколко западни правителства и дори на Ватикана. Говоря за общо съучастничество.

— Искате всички да се чувстват виновни, така ли?

— Искаме признание, инспекторе. Искаме истината. Не е ли истината крайната цел и на вашата работа? Матю Вандерхайд ме накара да повярвам, че тя е личният ви водещ принцип.

— Той не ме познава много добре.

— Сигурен ли сте? А междувременно има куп хора, които държат истината да остане покрита.

— И според вас истината е…

— Че известни военнопрестъпници са транспортирани в Англия — и на други места — и са им предложени и осигурени нови самоличности, нов живот.

— В замяна на какво?

— Мислете, инспекторе. Говоря за началото на Студената война. Знаете старата поговорка: „Врагът на врага ми е мой приятел.“ Убийците са били защитени от тайните служби. Военното разузнаване им е предложило работа. Повтарям: има много хора, които не биха искали, меко казано, истината да види бял свят.

— Е, и?

— Един открит съд ще я изкара наяве.

— Май ме предупреждавате за наличие на призраци в замъка, прав ли съм?

Леви допря длани една в друга почти като при молитва.