Читать «Врагът на моя враг» онлайн - страница 176

— Прекъснал ли е в Лондон?

Ребус поклати глава.

— Хванал е първата връзка за Инвърнес.

— Международна връзка.

— Тоест?

— Багажът му е натоварен в Япония и той няма да го зърне до Инвърнес.

— Което означава, че първата митническа проверка ще е тук, така ли?

Тя кимна.

— И ако самолетът му пристигне в този ужасен час?

Тя пак сви рамене.

— Правим каквото можем, инспекторе.

Да, разбира се. Самотен митничар със замъглени от преумора очи и замаян мозък.

— Излиза, че багажът сменя самолети на Хийтроу, но там никой не го проверява.

— Там е проблемът.

— А ако човек пътува от Холандия до Инвърнес през Лондон?

— Същото.

Ребус схвана сега брилянтния план на Томи Телфорд. Точно той доставяше наркотици за Таравич и само Господ знае за кого още. Смотаните му възрастни дами и господа ги пренасяха безпроблемно рано сутрин или късно вечер край изтощени от дълги дежурства митничари. Не е трудно да се плъзне нещо в багажа на разсеян възрастен човек. После хората на Телфорд кавалерски го откарват до Единбург, носят багажите до съответните квартири… и незабелязано прибират пакетите.

Възрастни пенсионери в ролята на преносители на дрога, без изобщо да съзнават това. Забележително!

Шода не бе летял до Инвърнес, за да провери нивото на туристическото обслужване. Той бе летял дотам, за да се увери лично колко е лесно, какъв блестящ начин бе открил Телфорд: бърз, ефективен, с минимален риск. Ребус се изсмя. В Северна Шотландия имаха сериозен проблем с наркобизнеса: юноши без перспектива, нефтоработници с много пари. Ребус го беше разбил в началото на лятото, но какво от това? Почти веднага се е пръкнал Томи Телфорд със страхотната си схема!

Кафърти едва ли някога би се сетил за тази великолепна възможност. А и дори да се сети, никога не би имал смелостта да я осъществи. Но, от друга страна, Кафърти би държал нещото в строга тайна. В никакъв случай нямаше да вкара партньори в схемата.

Телфорд все още беше дете в някои отношения: не напразно разкарваше онова плюшено мече на мястото на пътника отпред.

Ребус благодари на младата жена и тръгна да търси нещо за ядене. Паркира в центъра на града, поръча си хамбургер в заведението наблизо, седна на маса до прозореца и премисли всичко отново. Все още някои неща изглеждаха лишени от смисъл, но те не бяха от капитално значение — можеше да се справи и без тях.

После се закотви до телефона и се обади, първо, до болницата (Сами още не бе дошла на себе си) и после на Боби Хоган. Хоган го осведоми, че ще разпитва Хубавеца в седем часа. Ребус заяви, че ще присъства на разпита.

Обратният път на юг се оказа по-лек и приятен: времето бе меко, а движението — сравнително разредено. „Саабът“ като че ли проявяваше предпочитания към дългите разстояния и дори им се наслаждаваше — а може би, когато двигателят работеше с над сто километра на час, шумът му уталожваше всички тракания и подскачания.

Отправи се директно към полицията в Лийт, хвърляйки поглед на часовника си: закъснял бе за разпита с петнайсетина минути. Оказа се обаче, че те едва сега навлизаха в същността на проблема. Хубавецът беше с адвоката си Чарлс Гроул. Хоган седеше от другата страна на масата заедно с колега от отдел „Убийства“ — детектив-сержант Джеймс Престън. Готов за работа магнетофон очакваше търпеливо някой да натисне копчето, за да замърка работливо. Зрелищността на мероприятието — най-вече надутото присъствие на адвоката — определено играеше по нервите на Хоган. Ребус му смигна успокоително и се извини за закъснението. Хамбургерът му бе причинил киселини, а кафето към него не се бе отразило благоприятно на опънатите му нерви. Наложи си да изгони от глава Инвърнеската история с всичките й възможни подтекстове и да се съсредоточи върху Хубавеца и Джоузеф Линц.