Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 98

Пара. Кавана вдигна глава и втренчи поглед в тъмните клони, обгърнати с лозови листа, които се виеха само на метър над покривите на къщите. Преди много векове, по време на войните, които тогава бушували по цялата територия на Гранпара, тъкмо параската лоза спечелила битката за остров Пуерто Симоне, като задушила всички останали и доста по-смъртоносни растителни форми на живот, които все още господстваха от другата страна на пролива Серено. Благодарение на тази победа островът бе станал обитаем за хората, но същевременно постоянното присъствие на пара бе създало други проблеми.

Мрежата на лозата се бе превърнала в дом за хиляди маймуноподобни груми, живеещи в тясна и неразбираема симбиоза с лозата, и те се нахвърляха с яростни викове срещу всеки, който правеше опити да отсече дори малка част от нея. По същия начин се третираха и домашните животни, опитващи да се хранят с листата й, а този проблем се задълбочаваше от необяснимата склонност на грумите да разрушават оградите на животните и да ги пускат на воля.

На всичко отгоре оставаше нерешен въпросът и дали пара не представлява някаква форма на разумен живот. Дали не слушаше и наблюдаваше неголямата човешка колония, която обитаваше острова? И ако беше така, какво ли си мислеше?

Групата вървя около петнайсет минути. Най-сетне Пилтариаб вдигна ръка.

— Ето там. — Той посочи напред. — Точно зад пазара за подправки. Вдясно и в самия край на улицата е къщата на моо саб Бокамба.

— Чудесно — кимна Колчин. — Дано тази вечер си е вкъщи. — После застана от другата страна на Кавана и го стисна незабележимо за ръката.

Кавана веднага се досети какво искат от него.

— Ох! — изпъшка той и вдигна уж наранената си китка.

— Какво има, моо саб Стимър? — попита Пилтариаб и пристъпи към Кавана, обливайки го с разтревожения аромат на печен хляб. — Заболя ли ви?

— Ще ми мине.

— Нека погледна — предложи услугите си Колчин, свали раницата си и дръпна Кавана встрани. — Само за минутка, моо саб Пилтариаб — добави той, като отвори раницата и взе да ровичка вътре. — Защо не тръгнеш с приятелите ти напред и да провериш дали моо саб Бокамба си е вкъщи и би желал да ни види? Идваме след мъничко.

— Няма н’жда да си бърза — обади се Митлириаб. — Можем ви почък’ме да си свръш’те работата.

— Не, нека не ги чакаме — заговори Пилтариаб, който, изглежда, изгаряше от нетърпение. — Те ще се оправят без нас. Елате — ей го там дома на моо саб Бокамба.

Митлириаб и Брислимаб се спогледаха и този път Кавана долови някакъв непознат аромат.

— Щом настой’ваш — сви рамене Митлириаб и погледна към Колчин. — Глей’ да ни стигнете скоро, му саб Плекс.

— Разбира се — увери го Колчин.

Авурецът продължи да го гледа още няколко секунди. После, без повече коментари, се обърна. Пилтариаб ги поведе и тримата се смесиха с уличната тълпа.

— Това ми прозвуча като заповед — промърмори Кавана, докато Колчин вадеше аптечката от раницата.