Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 97

— Изглежда, Бокамба не ни е предал — промърмори Колчин, докато минаваха под арковидната табела, от която ги поздравяваха с добре дошли на остров Пуерто Симоне.

Кавана се намръщи.

— Нима очакваше, че ще го направи?

— Не съвсем — отвърна Колчин. — Но прецених, че шансовете за това са едно към три.

— Само едно към три — повтори Кавана и втренчи поглед в телохранителя. — И реши, че не си заслужава да го обсъждаш с мен?

— Не и при толкова ниски шансове. — Колчин поклати глава. — Само щях да ви обезпокоя напразно. Но къде се дяна Пилтариаб — о, ето го.

— Ах… моо саб Плекс. — Пилтариаб се приближи към тях, следван от другите двама авурци. — Боях се, че съм ви изгубил. Това са мои другари миньори: моо саб Митлириаб и моо саб Брислимаб. Те ще ни придружат до къщата на моо саб Бокамба.

— Така ли? — Колчин разтревожено вдигна вежди. — Защо?

— Му саб Пилтариаб нъ каза за онез мир’зми в къщата на му саб Букамба — обясни единият авурец със силен акцент. — Рече ни да додим и да ги подушим с него.

— Че нямате ли друга работа? — попита Колчин.

Митлириаб погледна към Пилтариаб, после отново се обърна към Колчин. Добре премерен поглед, прецени Кавана, в който се долавяха дълги години и богат житейски опит.

— Ам’че, стана ни инт’ресно.

— И ти ли смяташ така, моо саб Брислимаб? — попита Кавана.

Третият авурец пристъпи от крак на крак.

— Аз също иска подуши онез миризми — отвърна той. Също като при Митлириаб, в гласа му се долови зрялост и богат опит.

Но имаше още нещо, което се криеше зад опита. Нещо, което будеше тревога…

Колчин, изглежда, също го беше усетил, защото почти прошепна:

— Сър?

Кавана си пое въздух с пълни гърди; опитваше се да разгадае какво се крие зад смесицата от разнопосочни ухания, които излъчваха тримата авурци. Пилтариаб бе най-лесен: борова смола, добавена към мириса на ферментирал соев сос, говореше недвусмислено за нарастващо нетърпение и желание час по-скоро да тръгнат. Но ароматите, обгърнали другите двама, бяха пълна загадка. Никога не бе усещал нещо подобно.

Каквото и да ставаше тук, едно бе ясно: след като бе изключено да мислят за употреба на оръжия, не им оставаше нищо друго, освен да последват тримата авурци до къщата на Бокамба. Дори с оръжие проблемът пак едва ли щеше да бъде решен в тяхна полза.

— Разбира се, защо не? — Той сви рамене и ги подкани да вървят. — Аз също бих искал да подуша тези интересни миризми. Покажи ни пътя, моо саб Пилтариаб.

— Оттук — вдигна ръка Пилтариаб и закрачи напред. Или не бе доловил странната смесица от ухания, която излъчваха двамата му спътници, или не й бе обърнал внимание. Кавана не беше сигурен коя от двете възможности го безпокои повече.

Като се имаше предвид късният час, улиците на Пуерто Симоне изглеждаха изненадващо пълни с минувачи. За големите севкоордски градове, които Кавана познаваше, това бе нещо съвсем обичайно, но там трафикът бе предимно моторизиран, а минувачите се придвижваха обикновено на съвсем къси разстояния, от паркираните въздушни коли до сградите. Но може би тесните улици на острова просто не позволяваха да има плътно движение. А също и лозата пара.