Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 96

— Защото е натъртена ставата, а тя е под кожата — обясни му Кавана и завъртя леко китката. — Човешката кожа не променя цвета си при по-дълбоки увреждания.

— Аха — рече Пилтариаб и отстъпи назад. — Надявам се да намерите подходящ лечител, моо саб Стимър.

— Убеден съм, че всичко ще е наред — успокои го Колчин. — Значи ще продадеш мъзгата, ще купиш храна и после потегляш обратно, така ли?

— Да — отвърна Пилтариаб. — Но ще имам достатъчно време да ви отведа в дома на моо саб Бокамба, ако желаете.

Кавана се огледа. Доколкото можеше да определи, никой от останалите миньори не им обръщаше внимание.

— Благодаря за предложението — рече той на Пилтариаб. — Ще се справим сами.

— Ако въобще ходим при него — добави Колчин. — Сега по-важно е да се погрижим за ръката на моо саб Стимър.

— Моо саб Бокамба, изглежда, нямаше търпение да ви види — настояваше Пилтариаб. — Струва ми се, че ще е искрено разочарован, ако не го посетите.

— Така ли? — учуди се Колчин. — Той ли ти каза да ни го кажеш?

Пилтариаб се отдръпна и от него повя мирис на изгорена ванилия.

— Разбира се, че не, моо саб Плекс. Ако ми беше предал подобно съобщение, щях да ви кажа последния път, когато се видяхме. Исках само да ви предложа услугите си, в името на доскорошното ни приятелство.

— Това ли е единствената причина? — Колчин го стрелна с поглед.

— Ако трябва да бъда искрен докрай… — поде Пилтариаб, обгърнат с ухание на прясно окосена трева, — разчитах по този начин да посетя още веднъж моо саб Бокамба. Ароматите в неговата къща са много интригуващи. Освен това близо до дома му има пазар за подправки, където да си купя някои неща.

Кавана погледна Колчин и той едва забележимо сви рамене. Дори авурецът да бе намислил нещо, във въздуха не се долавяше никаква по-особена миризма.

— В такъв случай, моо саб Пилтариаб, за нас ще е чест да ни покажете пътя.

— Дълбоко съм ви задължен, моо саб Плекс — произнесе Пилтариаб и от него полъхна на ферментирал соев сос. — Елате, нека се качим на кораба.

Кавана погледна към ферибота. Кранът на задната палуба бе приключил с разтоварването и сега товареше струпаните на пристанището бали.

— Ами да — промърмори той. — Време е да се качваме.

За не повече от трийсет минути прекосиха тринайсетте километра на пролива Серено. Кавана предполагаше, че Пилтариаб ще остане при тях, но малко след като се отделиха от пристанището, миньорът отиде при двама свои другари. Кавана не можеше да чуе какво си говорят заради шума на двигателя, но от време на време вятърът донасяше към него миризмата на пушена риба и борова смола.

Най-сетне фериботът стигна до пристана. Докато спускаха мостчетата, Кавана тревожно оглеждаше скритите в сенките постройки, почти също толкова зле осветени, колкото и пристанището на материка. Ако Бронски по някакъв начин бе узнал, че двамата с Колчин са тук, и им бе поставил капан, това щеше да е най-удобното място. Затворени на ферибота, двамата нямаше накъде да бягат.

Но на пристанището не се виждаха миротворчески отряди и веднага щом мостчето опря в кея, пътниците започнаха да слизат и да се насочват към светлините на близкото селище.