Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 77

— Приятно ми е — каза Мейсфийлд. — Аз съм Томас Мейсфийлд и командвам „Омикрон Четири“. Маестро вече го познавате. Каква е тази лична ненавист от страна на Самурая?

— О, съвсем естествено за някой, смахнат на тема бушидо и прочее — махна с ръка Мечтателката. — Беше в „Зета Пет“, когато пристигнаха новите разпореждания. Достатъчно дълго сте с копърхед, за да сте чували за „Зета Пет“, нали, Маестро?

— Би трябвало да съм прекарал цялата си служба в кома, за да не съм чувал за тях — отвърна Куин. „Зета 5“, беше легендарен дори сред най-скептично настроените слоеве на обществеността. Те бяха ударната група на миротворците на Тал по време на кратката война срещу буртските националисти преди девет години. Дори буртите признаваха, че благодарение на „Зета 5“ е преустановено навреме ескалирането на конфликта до бедствени размери. — Това беше най-добрата ескадрила на копърхед, летяла някога на бойни операции.

— На същото мнение съм — съгласи се Мечтателната. — За съжаление, заради новите изисквания и разпоредби при подбора на личния състав, трима от техните пилоти бяха принудени да се прехвърлят на друга служба. Един от тях бе братът на Самурая.

— Съжалявам. — Куин погледна към другия край на помещението. Самурай продължаваше да седи с гръб към тях и да разговаря с останалите от компанията. Също като него, Дазлър се бе разделил с брат си, след като въведоха новите психологически изисквания. За разлика от Самурай обаче, Дазлър отдавна бе осъзнал, че това бе спасило брат му от занимание, за което най-вероятно не е бил психологически подготвен.

— Предполагам, едва ли на везните ще натежи фактът, че това навярно е спасило живота на брат му.

— Не — не и при Самурай — отвърна Хитруша. — За него животът не значи нищо в сравнение с личната чест. Но не се безпокойте. Той е чудесен колега, когато става въпрос за работа. Пък и оперативният бързо ще му свие опашката, ако вземе да прекалява. — Тя посочи над рамото на Куин. — Като говорим за вълка… ето го, че идва.

Куин се обърна и за втори път през изминалите няколко минути вдигна учудено вежди. Право към тях, по пътеката между масите, вървеше мъж на средна възраст.

— Инико! — възкликна той и побърза да се изправи.

— Добре дошъл на борда, Маестро — поздрави го командирът на ескадрилата Инико Бокамба с полуофициално изражение и уста, готова да се разтвори в усмивка. — Радвам се да те видя.

— Аз също — рече Куин и стисна подадената му ръка. — Кога пак ви привикаха на действителна служба?

— Не повече от шест часа след като изпратих Клипер да се присъедини към вашата спасителна операция — отвърна Бокамба и усмивката му помрачня. — Като ги зърнах, в началото си помислих, че песента ми е изпята и съвсем скоро ще ме изправят пред наказателния взвод. Но добре, че имах благоразумието да си затворя устата — защото не минаха десет минути и ето, че ме напъхаха отново в униформата. Между другото, поздравления за успешното спасяване на командир Кавана. Отнася се за всички.