Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 79

— (Сине на лорд Стюарт Кавана) — каза той. — (Викат те. Ела.)

— Благодаря — отвърна Арик и когато се приближи към вратата, усети, че кръвта блъска в слепоочията му. И преди си бе имал работа с йикроманци — по време на някои служебни операции в „Кавтроник“. Но не и в такава обстановка. — Може ли да попитам…

— (Викат те) — повтори мъжкият.

Арик кимна мълчаливо, спомнил си изведнъж всички истории за невъздържания нрав на мъжките йикроманци. Единият от пазачите отвори вратата и пристъпи през нея. Арик го последва, а другият зае позиция зад него.

Очакваше вратата да води към някое приемно помещение, но за негова изненада веднага зад нея започваше каменна стълба, която се спускаше надолу. Първият йикроманец заслиза към лабиринта от тесни коридори, които се свързваха и разделяха под на пръв поглед случайни ъгли. След няколко минути стигнаха края на избрания коридор, където имаше друга врата. Йикроманецът я отвори, вдигна оръжието и се дръпна настрани. Арик преглътна нервно и прекрачи прага.

Озова се на наблюдателната площадка на огромен подземен хангар.

Спря и плъзна изумен поглед по петдесетината йикромански товарни кораба, подредени в изрядна линия върху лъскавата метална повърхност. В помещението имаше няколкостотин йикроманци, които вършеха всякакви дейности: носеха товари или тикаха колички, катереха се и слизаха от корабите, разговаряха на малки групички. Из въздуха се носеше ромонът на разговорите, тук-там святкаха фенерчета, миришеше на нагорещен метал, химикали и изолация. Цялата тази сцена по някакъв начин му напомняше на гигантски мравуняк, само дето обитателите му по-скоро приличаха на космати двукраки крокодили.

Космати двукраки крокодили, които се бяха заели да преоборудват товарните си кораби в бойни машини.

В това нямаше никакво съмнение. Гладките цилиндрични предмети, които прикрепваха към долния край на корабите, бяха ракетни установки. Вероятно руско производство, защото ясно различаваше надписите на кирилица върху сандъците с амуниции, изтикани малко встрани. Някои от корабите вече бяха оборудвани с поостарелите, но все още смъртоносни келадонови шрапнелни оръдия, други се перчеха с ултрамодерните севкоордски 110-милиметрови зенитки. Виждаха се целеуказващи лазерни устройства, както и някои странни по форма уреди, които Арик не можа да разпознае — надписите им бяха на йикромански.

— (Ти ли си най-големият син на лорд Стюарт Кавана?)

Арик подскочи от изненада и се извърна наляво. Пред него стоеше йикроманка, издокарана с лъскав церемониален шлем и ръчно шито наметало, каквито носеха само високопоставените чиновници. Зад нея се бе изпънала охраната от други двама йикромански мъжкари.

— Да — отвърна той. — Аз съм Арик Кавана.

— (Аз съм Кливерес си Йятуур) — представи се тя. — (Дванадесети съветник на Йерарха. Добре дошъл на йикроманския свят Формби. Аз и моят йикромански народ сме ти дълбоко задължени.)

Арик направи кисела физиономия. Всичко това започваше да му действа на нервите.