Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 255

— Безпокоят ме онези амбразури. — Бригадирът кимна към скалистата стена, зад която по-рано се бяха крили буртите. — Все още само можем да гадаем какъв е бил замисълът на Валойтаджа.

Трр’т-рокик се появи отново.

— Зад завоя са приземени три мрачански въздушни коли — докладва той. — Там има още две — той посочи с език наляво, — и пет оттатък скалистия хълм.

— Провери какво има там. — Кавана посочи амбразурите в стената. — Виж дали не се спотайват врагове.

Призракът изчезна и се върна след миг.

— Там няма никой.

— Не бих имал нищо против да разполагам с няколко такива съгледвачи — промърмори Бронски. — Хайде.

Стигнаха до въздушната кола без никакви премеждия. Бронски се намести на седалката на пилота и набързо прегледа пулта за управление. После включи енергоподаването и пултът се озари в светлина.

— Господа, стискайте палци — заяви Бронски. — Започва се.

— И как смяташ да избегнеш останалите мрачански кораби? — попита Кавана.

Бронски му се усмихна напрегнато и каза:

— В интерес на истината, дори не възнамерявам да опитвам.

Когато Мелинда най-сетне дотича до въздушната кола, ревът на снишаващите се кораби вече се чуваше съвсем ясно. Наоколо се виждаха много зхиррзхианци — някои се полюшваха прави, но повечето се въргаляха по земята, обхванати от мъчителни конвулсии. Безпомощни и безвредни. Но това лесно можеше да се промени. За не повече от трийсет секунди.

— Кавана?

Мелинда подскочи.

— Кой…

— Яновиц, докторе — представи се сержантът и се подаде иззад колата. Той също бе свалил имобилизиращия костюм. — Предположих, че ще се отървете от пазачите. Къде е командир Кавана?

— С него всичко е наред — увери го Мелинда. — Трябва да вляза вътре и да съобщя на полковник Халоуей да спре атаката.

— Шегувате се! — Яновиц я погледна втрещено. — Нещо им стана на всички тия зхиррзхианци — сега е най-подходящият момент за нападение.

— Зная какво е станало — отвърна Мелинда, споходена от внезапно вдъхновение. — Това е клопка…

— Трябваше да се сетя — промърмори ядосано Яновиц. — Елате.

Заобиколиха колата и затичаха към товарната платформа. В подножието й лежаха и потръпваха двама зхиррзхианци. Яновиц ги заобиколи, скочи на платформата и се пъхна през отворения люк. Мелинда го следваше на крачка…

Изведнъж Яновиц отскочи назад и се просна по гръб на платформата.

— Сержант! — извика Мелинда и коленичи до него. Дори в сумрака виждаше ясно голямото тъмно петно, което бавно се разширяваше на гърдите и рамото му. Посегна към ръкава си, за да откъсне парче плат, и изруга, когато пръстите й докоснаха кожа. Потърси пипнешком раната — не беше в гърдите, нито в шията, а по-нагоре — на бузата. Поне нямаше да изгуби смъртоносно количество кръв.

Стига преди това да не издъхнеше от зхиррзхианската отрова. Трябваше да действа бързо…

Той премигна, отвори очи и прошепна:

— Оставете ме. Предупредете… полковника.

Мелинда преглътна сълзите си.

— Тръгвам. — Тя се изправи…

И замря. Точно до отворения люк стоеше зхиррзхианец. Подпираше се на преградата с ръка, но инак не изглеждаше да е под въздействието на старейшиноубиеца.