Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 169

„Маестро, трябва да направим нещо. Трябва да направим нещо!“

Куин подскочи в седалката; по тялото му премина електрически шок. И този път в думите на Бокамба се долавяше силен емоционален заряд. Толкова мощен, че почти можеше да преодолее емоционално-потискащия захват на майндлинка.

Куин не попита Бокамба какво поражда тези чувства. Не се и налагаше, откакто двамата бяха свързани с майндлинк. Мечтателката и Хитрушата бяха жени, а в културната матрица, която формираше душата на Бокамба, жените бяха уважавани, почитани и пазени. Без значение дали бяха безпомощни деца, или добре обучени пилоти.

Без никакво значение.

Куин, разбира се, би могъл да игнорира непроизнесената молба на Бокамба. Той беше първи пилот на корвина, разполагаше с абсолютната власт и нямаше никакъв начин Бокамба да му я отнеме. Освен това имаха заповед, която трябваше да спазват.

И той взе решение. „Приготви се за атака“ — нареди на Бокамба, изви корвина встрани от „Каскадия“ и „Вълчата глутница“ и го насочи към безпомощния изтребител, към който се приближаваше зхиррзхианският кораб. Знаеше, че жестът му може да се окаже безсмислен, но бе сигурен, че не само възприема, но и напълно споделя гледната точка на Бокамба.

Всъщност най-важно от всичко бе, че Бокамба е негов приятел.

Оръдията на зхиррзхианския кораб блеснаха и изпратиха ослепително бяло сияние към групата изтребители, преследваща останалите лазерни бомбардировачи.

— Удариха ли ги? — извика Дашка над рамото му.

— Доста сериозно — изсумтя Чо Минг. — Единият изгоря на място, другите три са силно повредени.

Дашка поклати глава.

— Някой там не е внимавал достатъчно. Проклятие!

— Не можем ли да направим нещо? — попита обезпокоено Арик, загледан в ударените изтребители. Единият, изгубил напълно контрол, се носеше към горните слоеве на атмосферата.

— Какво например? — попита Дашка. — Да се хвърлим в атака и да свършим като тях?

Арик стисна безпомощно зъби. Така бе, разбира се, не можеха да направят нищо. Не и без да се разкрият пред зхиррзхианските кораби и да бъдат унищожени.

— Освен това не се налага — продължи Дашка, загледан в екрана. — Изглежда, някой друг ще им се притече на помощ.

И наистина — отдалечавайки се бързо от гигантската транспортна рамка, една белезникава диря на изтребител се насочваше към ударения си събрат.

— Какво прави? — промърмори той.

— Може би ще се опита да отвлече вниманието на зхиррзхианците — предположи Дашка. — Но едва ли смята да измъкне онези нещастници изпод носа им.

— Каквото и да е намислил, решението е само негово — намеси се Чо Минг. — Ето, чуйте.

От говорителя върху пулта на Дашка бликна внезапна какофония от гласове и откъслечни фрази от разговори, уловени от подслушвателните устройства на техния кораб. Сред шумотевицата се издигна един глас, който Чо Минг улови и усили:

— … незабавно. Повтарям: Маестро, върни се…

Гласът бе прекъснат от внезапната смяна на посоката на сигнала.