Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 107

— Сигурно са се спуснали на улицата.

— Брилянтно заключение, Холмс. — Чу се тихо изщракване — Бронски вдигаше капака на шахтата. — Ако имаме късмет, може да са слезли преди да проверят на кой от покривите сме се спуснали.

Когато излязоха на опустялата странична улица, не ги очакваше никой.

— Някаква идея къде се намираме? — попита Кавана и се огледа.

— През една пряка от къщата на Бокамба. Мисля, че ако тръгнем ей натам, ще излезем на трамвайната линия, която води до космопорта.

— Надявам се да не е далече — въздъхна Кавана и избърса с ръкав потния си врат. — Едва ли ще ми стигнат силите за продължително ходене…

И в този миг зад тях се разнесе познатият рев.

Кавана се обърна. Насред предишната пряка бе застанал един бурт, вдигнал триумфално ръце. Ревът му бе като призив за подкрепления.

— Да изчезваме — кресна Бронски и го побутна в противоположната посока.

— Не можем да им избягаме — възрази Кавана и се затича уморено.

— Ако искаш, можеш да се предадеш — подвикна му Бронски през рамо.

Кавана преглътна една ругатня и се озърна. На призива на бурта бяха откликнали още двама негови сънародници. И тримата им преследвачи сега се виждаха съвсем ясно — тичаха рамо до рамо, като топуркаха ритмично по паважа. Издръжливостта на буртите беше пословична и те рано или късно настигаха плячката си. Препоръчваната тактика, припомни си Кавана някакво полузабравено четиво, бе да се използва по-голямата им маса и инерция, като се сменя често и рязко посоката, за да се попречи на противника да набере скорост. Тактика, която едва ли можеше да се нарече подходяща в центъра на гъсто населен град, където рязката смяна на посоката невинаги бе възможна. Кавана отново погледна назад…

И бясно туптящото му сърце сякаш щеше да спре. Зад тримата преследвачи със загасени светлини се приближаваше кола, която, изглежда, възнамеряваше да се присъедини към тях. Този път мрачанците се бяха погрижили да не позволят на плячката да се изплъзне.

— Бронски — гледай…

Така и не успя да довърши предупреждението. Един от камъните на паважа под краката му се преобърна и миг след това Кавана се просна по лице. Няколко секунди му се струваше, че тялото му е парализирано и отказва да се подчини. Понечи да се надигне, озърна се — буртите бяха зад тях и продължаваха да скъсяват разстоянието…

И тогава до него се изправи Бронски и го хвана под мишницата.

— Ставай! — нареди задъхано бригадирът. — Ставай, по дяволите!

„Какъв смисъл? — опитваше се да отвърне Кавана. — Няма надежда“. Но гърлото му бе свито и не пропускаше никакъв въздух. Той направи мъчителен опит да се изправи и същевременно да посочи с пръст приближаващите се бурти и колата зад тях. Но ръката му също бе парализирана и увисна немощно. Чуждоземците бяха само на половин пресечка от тях, ходилата им продължаваха да думкат равномерно по паважа…

И изведнъж колата се понесе напред, огласяйки нощната улица с пронизително свирещите си гуми, а фаровете й блеснаха ослепително. Буртите забавиха ход и се обърнаха, за да видят какво става зад тях…