Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 105

Кавана преглътна една ядна ругатня, залюля колене, изви гръб и се придърпа с ръце…

И изведнъж се озова отгоре, опрял корем в клона и разкрачен, за да запази равновесие. Бронски го улови под лявата мишница и го изтегли по-близо до себе си.

— Тъкмо навреме — изпъшка той. — Идват.

Кавана погледна. Металната рамка на шахтата беше изчезнала заедно с известна част от гредата около нея й един от буртите се опитваше да промуши масивното си туловище през отвора.

— Не можем ли да се отървем от този клон? — попита Кавана, след като двамата с Бронски се изкатериха върху главното стебло на мрежата.

— Много време ще ни отнеме да го срежем — отвърна Бронски, извади пистолета си и го насочи към клона. — Ще опитаме друг начин.

Стреля три пъти, но стоманените стрелички се забиваха в податливото дърво, без да го счупят.

— И това е достатъчно — промърмори Бронски и прибра пистолета. — Да вървим.

Кавана го последва. Чудеше се за какво бе всичко това. Дали Бронски се надяваше, че остриетата на стреличките ще нарежат ръцете на бурта, когато се улови за клона?

— Накъде? — попита той.

— Първо да се махнем оттук, пък тогава ще мислим.

Продължиха в избраната от Бронски посока. От земята клоните на параската лозница изглеждаха тънки. В действителност бяха достатъчно дебели и яки да издържат тежестта им. Почти плоски отгоре, те създаваха равна площадка, по която можеше да се стъпва без никакви проблеми.

В ясен и слънчев ден Кавана не би се замислил да тръгне по нея.

Посред нощ, на височината на пететажен блок, над улиците на Пуерто Симоне, тази мисъл му се стори ужасяваща.

— Не гледай надолу — посъветва го Бронски, като забеляза, че Кавана пристъпва уплашено. — Придържай се към по-дебелите клони. И… казах ти вече — не гледай надолу!

Глупав съвет. Кавана трябваше да гледа надолу, за да вижда къде стъпва. Твърде напрегнат, за да може да отвърне, той продължаваше да пристъпва върху клона, като се мъчеше да не гледа към покривите на къщите отдолу и да забрави колко е далече до земята.

Бяха вече близо до края на покрива, отвъд който се виждаше зейналата клисура на улицата, когато зад гърба им отекна триумфален вик.

— Продължавай — нареди Бронски. Самият той спря и погледна назад.

— На покрива ли са вече? — попита Кавана. Не смееше да се обърне, за да не изгуби равновесие.

— Първият — отвърна мрачно Бронски и отново извади пистолета. — Ето го — засилва се към клона. Кавана, спри, наведи се и се подпри някъде.

Кавана спря и приклекна внимателно, като разпери ръце. Пусна левия си крак покрай стъблото и го обгърна като седло. Нещо меко и топло го докосна по ръката и след миг по него лазеше цяло пълчище дребни, кафеникави груми.

— Бронски! — извика Кавана и завъртя глава; животинките впиваха нокти в якето и ризата му. Една захапа с изненадваща сила десния му бицепс и от болката в очите му бликнаха сълзи. Кавана стисна по-здраво лозницата с крака, за да не се преобърне.

А после, също толкова неочаквано, както се бяха появили, животинките изчезнаха.

— Какво стана, по дяволите?!

— Проклет да съм — прекъсна го Бронски. — Получи се…