Читать «Войната на завоевателите» онлайн - страница 106

Кавана се огледа намръщено. Цяло гъмжило от груми се беше скупчило над мястото, където стояха буртите — животинчетата врещяха и размахваха заплашително лапи, за да попречат на буртите да се покатерят по един увиснал клон.

Същият клон, по който Бронски бе стрелял, изглежда, предвиждайки реакцията на грумите.

— Това няма да ги задържи дълго — отбеляза Кавана.

— Зная — отвърна Бронски. — По-важното е да ги задържи достатъчно.

Кавана повдигна единия си крак…

И изведнъж приседна отгоре, усетил, че нещо пронизва горния слой от клони и профучава съвсем близо до ухото му.

— Внимавай! — извика Бронски и разпери ръце, за да запази равновесие. — Наведи се!

Кавана се просна върху дебелия клон на лозницата и го обгърна с ръце. Двамата бурти бяха изоставили схватката с животинките и сега тичаха към тях. Единият спря и замахна рязко.

Този път опитът бе доста по-сполучлив — нещо изфуча само на сантиметри от Кавана.

— Опитват се да ни свалят — изсумтя Бронски. — Хвърлят парчета от металната рамка.

— Какво ще правим?

— Дръж се здраво. — Бронски се промуши от долния край на мрежата, насочи пистолета към буртите и откри огън.

Със същия ефект можеше да ги замеря със снежни топки. Накъсаните метални парчета продължаваха да ги засипват, да пронизват по-тънките клони и листата. Едно удари Бронски в гърдите и той спря стрелбата за няколко секунди, докато се съвземе.

После — също толкова неочаквано, колкото бе започнал — залпът секна. Кавана надзърна предпазливо през клоните.

Единият от буртите подтичваше назад към полуразрушения отвор за стълбището. Вторият бе приклекнал под тях и ровеше в ръба на покрива.

— Опитва се да отчупи парчета от стряхата — обясни тихо Бронски.

— Трябва да изчезваме. Рано или късно ще натрупат достатъчно „снаряди“, за да ни свалят.

— Зная — отвърна Бронски. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Имам ли друг избор? — Кавана сви рамене, надигна се и разпери ръце. — Хайде.

Този път Кавана пое пръв. Първите няколко крачки измина внимателно, сетне смелостта му се върна и той се затича напред, като се стараеше да не гледа надолу. Ръбът на покрива изчезна, под краката му блеснаха уличните светлини, отдолу го полъхна свеж въздух. Кавана продължаваше да тича, без дори да забелязва накъде…

— Спри! — чу задъхан глас отзад. — Кавана — почакай!

Кавана забави крачка и се огледа. Бронски бе съвсем близо зад него.

— Какво?

— Виж — стигнахме.

Кавана се намръщи и сведе поглед надолу. Улицата под тях бе изчезнала. Вместо нея се виждаше друг плосък покрив.

— Ами да.

— Само това ли ще кажеш? Викам ти да спреш още от предишната сграда.

— Какво? — Кавана премигна и се огледа объркано. Бригадирът беше прав — покривът под тях беше през един от онзи, на който се бяха покатерили в началото. — Проклет да съм!

— За миг си помислих, че смяташ да пробягаш цялото разстояние до космодрума — изсумтя Бронски, наведе се, хвана се за клона под него и се пусна долу. — Само не се отпускай сега — продължи той. — В случай, че не си забелязал, буртите не останаха да ни чакат на онзи покрив.

Кавана се огледа отново. Грумите все още се бяха скупчили около увисналия клон, но от буртите нямаше и следа.