Читать «Виксън 03» онлайн - страница 5

Щом проби облаците и постави стратокрайцера в хоризонтално положение на височина пет хиляди метра в западна посока над Скалистите планини, Вайлъндър направи знак с ръка на Голд.

— Поеми управлението. Аз ще ида да проверя задната кабина.

Голд го изгледа. Обикновено майорът не ставаше от мястото си толкова скоро след излитане.

— Управлението поето — потвърди Голд и постави ръка върху щурвала за хоризонталните кормила.

Вайлъндър откопча предпазния си колан и отиде в товарната секция, като внимателно затвори вратата на кабината след себе си.

Преброи трийсет и шест лъскави касети от неръждаема стомана, завързани здраво за халките на дървените скари на пода.

Той започна внимателно да проверява повърхността на всяка касета. Търсеше обичайните шаблонни военни обозначения за теглото, датата на производство, парафа на инспектора и указанията за употреба. Такива нямаше.

След петнайсетина минути напразно търсене се отказа и тъкмо се накани да се връща в пилотската кабина, забеляза малка алуминиева пластина, паднала между едната дървена скара. Гърбът й беше лепкав и Вайлъндър почувства гъдел на самодоволство, когато я съпостави със също така лепкавото петно върху една от стоманените касети. Вдигна пластината до слабата светлина на отсека и се вгледа в обратната й страна. Дребният гравиран надпис потвърди най-голямото му опасение.

Той остана известно време на място, вторачен в малката пластина. Внезапно накланяне на самолета го извади от вглъбеността му. Той се втурна към пилотската кабина и рязко отвори вратата.

Помещението беше пълно с дим.

— Надявайте кислородните маски! — извика Вайлъндър, който виждаше само силуетите на Хофман и Бърнс. Голд бе напълно обгърнат от синкавата мъгла. Майорът си проправи път до седалката и затърси кислородната си маска, едва издържайки на острата миризма от късото съединение.

— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — изкрещя Голд в микрофона. — Кокпитът се пълни с пушек. Чакаме инструкции за принудително кацане. Край.

— Поемам управлението — каза Вайлъндър.

— Самолетът е на ваше разположение — отвърна Голд, без да се колебае.

— Бърнс?

— Да, сър?

— Какво, по дяволите, се случи?

— Не мога да съм сигурен сред тази пушилка, майоре. — Гласът на Бърнс прозвуча глухо под кислородната маска. — Май че стана късо някъде около радиопредавателя.

— Кула „Бъкли“, тук „Виксън-03“ — продължи настоятелно Голд. — Моля, обадете се.

— Безсмислено е, лейтенант — изпъшка Бърнс. — Те няма да ви чуят. Никой няма да ви чуе. Нямаме радиовръзка.

Очите на Вайлъндър толкова се насълзиха, че той почти нищо не виждаше.

— Обръщам и поемам обратно към „Бъкли“ — съобщи той спокойно.

Но още не бе завършил сто и осемдесет градусовия завой, когато машината изведнъж започна да вибрира със звук на разкъсващ се метал. Димът изчезна като с магическа пръчка и в тясното помещение нахлу леден въздух, който така защипа кожата на откритите части на мъжете, сякаш хиляди оси впиха едновременно жилата си. Всяка част на самолета се тресеше.

— Лопатата на витлото на двигател номер три се откъсна! — изкрещя Бърнс.