Читать «Виксън 03» онлайн - страница 22

Той сви рамене и се усмихна.

— Честно казано, съотношението ми успех-провал е пет към едно.

— А ако излезе, че спасените от татко части не са от самолет, катастрофирал някъде наблизо тук?

— Тогава ще забравя за тях и ще вляза отново в земния свят на практичността.

По лицата и на двамата се изписа спокойствие. Лорън отиде до него и седна в скута му, опитвайки се да попие топлината на тялото му в студения ветрец, който подухваше откъм планината.

— Все още разполагаме с дванайсет часа, преди да се качим на самолета за Вашингтон. Не искам нищо да развали последната ни нощ тук. Моля те, хайде да се приберем и да си легнем.

Пит се усмихна и я целуна нежно по очите. После, уравновесявайки тежестта й с двете си ръце, стана от стола, повдигна я без усилие, сякаш повдигаше голяма кукла, и я пренесе в хижата.

Разумно прецени, че сега не е моментът да й каже, че утре тя ще се върне сама в столицата, а той ще остане тук, за да продължи разследването си.

7.

Две вечери по-късно Пит, дълбоко потиснат, седеше край масата за хранене в хижата и изучаваше няколко топографски карти. Накрая се облегна назад на стола и разтърка очи. Единственият резултат от усилията му дотук беше една объркана приятелка и тлъста сметка от компанията, от която бе наел хеликоптера.

По стълбите за предната тераса се чуха тежки стъпки и след малко на прозорчето на външната врата се показа бръсната глава и лице с кротки бадемови очи и огромни мустаци като на кайзер Вилхелм.

— Здравейте, вие там, вътре! — подвикна глас, който като че ли излизаше от чифт огромни ботуши.

— Влизайте! — покани го Пит, без да става от мястото си.

Мъжът беше нисък и набит и положително би счупил кантара, прецени Пит, с близо стоте си килограма. Непознатият протегна месестата си ръка.

— Вие трябва да сте Пит.

— Да, аз съм Пит.

— Добре. Намерих ви от първия път. Помислих си да не би да съм свърнал в погрешна посока в тъмното. Аз съм Ейб Стайгър.

— Полковник Стайгър?

— Оставете званието. Както виждате, облечен съм като иманяр.

— Почти не се надявах да уважите молбата ми лично. Можехте да го сторите с писмо.

Стайгър се усмихна до уши.

— Работата е там, че не бих оставил цената за пощенска марка да ме лиши от удоволствието на златотърсачеството.

— На златотърсачество ли?

— Ами реших да убия два заека с един куршум, както се казва. Първо, следващата седмица трябва да изнеса лекция по безопасността на самолетите във военновъздушната база „Чанют“ в Илинойс. Второ, вие се намирате в сърцето на колорадски минен район и тъй като златотърсачеството ми е огромна слабост, реших да отскоча дотук с надеждата да открия малко злато, преди да продължа за лекцията си.

— Можете да се настаните тук. В момента съм сам в хижата.

— Ще се възползвам от вашето гостоприемство, господин Пит.

— Имате ли багаж?

— В колата е, която взех под наем.

— Ами донесете го, а аз в това време ще направя кафе. — После се сети да попита: — Искате ли нещо за хапване?

— Благодаря, но вечерях с Харви Долан, преди да потегля насам.

— Значи сте видели колесника.

Стайгър кимна и отвори старата кожена чанта, която носеше в ръка, и извади от нея една папка.