Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 18

Тримата тръгнаха към къщата. На небето грееше пълна луна. Тя осветяваше ясно пътя им, но въпреки това бяха много предпазливи. Когато стигнаха края на ливадата, Джерард видя, че прозорците на къщата светят. Може би майка им приготвяше вечерята? Или се обаждаше в полицията? На Джерард ужасно му се прииска да влезе, да прегърне майка си и да я успокои, че всички са добре, но не посмя.

— Джерард, хайде! — Саймън беше отворил вратата на бараката и Мелъри се опитваше да смъкне брезентовото покривало от старата карета.

— Хей, вижте това! — Саймън взе от един рафт джобно фенерче и натисна копчето. За щастие фенерчето не светна.

— Сигурно батериите са свършили — прошепна Джерард. — А ти внимавай какво правиш! Може да ни открият по светлината.

— Престанете да си играете! — ядоса се Мелъри. — Искате да ни хванат ли?

Тръгнаха обратно към гората, влачейки след себе си брезентовото покривало. Придвижваха се бавно, освен това загубиха много време, за да спорят кой е най-късият път. Джерард подскачаше при всеки шум. Дори крякането на жабите му се струваше загадъчно и зловещо. Какво още се крие там, в тъмнината на нощта? Може би нещо много по-лошо от гоблините и тролите?

Най-после стигнаха отново до лагера на гоблините. Когато доближиха, Джерард се изненада — край огъня седеше Хогскуил. Доогризваше някакви кости, и когато доближиха, се оригна доволно.

— Виждам, че си сит и щастлив, а? — каза Джерард.

— Така ли се говори на някой, дето е спасил скапаните ви кожи?

Джерард кипна и се накани да се нахвърли върху Хогскуил — заради него гоблините за малко щяха да ги убият, но Мелъри сграбчи ръката му и го дръпна.

— Помогни на Саймън за животните, а аз ще следя този гоблин — каза тя.

— Аз не съм гоблин — сопна се обидено Хогскуил. — Аз съм хобгоблин.

Саймън и Джерард се покатериха по дърветата и освободиха животните от клетките. Те веднага се втурнаха да бягат из клоните или наскачаха на земята. Страхуваха се от момчетата толкова, колкото и от гоблините. Едно малко котенце се сви в дъното на кафеза и жално замяука. Беше толкова ужасено, че не искаше да мръдне от мястото си. Джерард го взе и го мушна в раницата, за да не го остави в лапите на гоблините. От Тибс нямаше и следа.

Саймън настоя да задържат котето, но не вместо грифина, а заедно с него. На Джерард му се стори, че когато видя малкото пухкаво коте, Хогскуил се размекна. Но кой знае, погледът му светна особено.

Щом клетките се изпразниха, трите деца и хобгоблинът тръгнаха към грифина. Той ги гледаше злобно и щом приближиха, показа острите си нокти.

Мелъри пусна своя край на брезентовото платнище.

— Ранените животни понякога са агресивни… — каза тя.

— Понякога обаче не са — прекъсна я Саймън и продължи да върви към грифина, разтворил ръце като за прегръдка. — Понякога просто те оставят да се грижиш за тях. Така стана с един болен плъх, който намерих на улицата. Ухапа ме чак когато оздравя.

— Трябва да си съвсем чалнат, за да се тикаш в лапите на ранен грифин — изкиска се Хогскуил, извади от джоба си една кост, счупи я и започна да смуче костния мозък. — Не искате ли, докато се занимавате с грифина, аз да подържа котето?