Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 16

— Какво ще стане с животните в клетките? — попита Саймън.

— Нямаме никакво време за тях!

— Хей, посерковци! — изкрещя отнякъде Хогскуил.

Джерард се обърна по посока на гласа, но Хогскуил не викаше на тях. Той танцуваше около огъня и тъпчеше в устата си голямо парче от печената котка.

— Глупаци! Тъпаци! Грозници! Тиквеници! Кретени! Изроди! — крещеше гоблинът, после вдигна крак и се изпика в огъня, от който се издигнаха зелени пламъци.

Гоблините зарязаха дървото със Саймън и Джерард и тръгнаха към Хогскуил.

— Слизай! — викна Джерард на брат си. — Веднага!

Саймън започна да се спуска възможно най-бързо и когато се озова достатъчно ниско, скочи. Приземи се с глухо тупване, а до него се изтърколи Джерард.

Мелъри се спусна да ги прегърне, без да пуска пръчката, която държеше.

— Чух, че гоблините приближават, но не мога да видя нищо — оплака се тя.

— Вземи това — подаде й камъка Джерард.

— Не, не, той ти трябва — отказа Мелъри.

— Вземи го веднага! — кипна Джерард.

Изненадващо бе, но опърничавата Мелъри се подчини и безмълвно върза монокъла с камъка на главата си. След това бръкна в джоба на суичъра, извади обувката и я подаде на Саймън.

Тръгнаха през гората, но Джерард постоянно се обръщаше назад. Видя, че гоблините обграждат Хогскуил така, както преди малко бяха обградили грифина. Не можеха да го изоставят в лапите им!

— Хей! — извика му Джерард. — Тук! Насам!

Гоблините се обърнаха и като видяха трите деца, тръгнаха към тях.

Джерард, Мелъри и Саймън побягнаха.

— Да не си полудял? — изкрещя Мелъри.

— Той ни помагаше! — извика в отговор Джерард. Не беше сигурен дали сестра му го разбра, защото се задъхваше и думите му едва се чуваха.

— Къде отиваме? — изпъхтя Саймън.

— Към потока — отвърна Джерард.

Той мислеше бързо, по-бързо от всякога досега. Тролът беше единственият шанс за спасение. Джерард беше сигурен, че за него не е никакъв проблем да спре десет гоблина. Не беше сигурен обаче дали те самите ще успеят да избегнат ужасните му нокти.

— Не можем да минем през потока! — възпротиви се Мелъри.

Джерард не й обърна внимание. Ако успееха да прескочат потока, щяха да се спасят — гоблините все още бяха доста далече зад тях, нямаше да видят какво ги чака и щяха да връхлетят право в ноктите на трола.

Наближаваха. Джерард мерна потока пред себе си, но разрушеният мост все още беше далеч. Точно тогава видя нещо, което смрази кръвта му. Тролът беше излязъл от водата и стоеше на брега. Очите и зъбите му блестяха на лунната светлина.

— Какъъъъв късмееееет! — проточи тролът и протегна дългите си ръце към децата.

— Спри! Почакай! — извика умолително Джерард.

Чудовищното същество пристъпи към тях. Зловеща усмивка откри кривите му гнили зъби. Ясно, нямаше намерение нито да спре, нито да чака.

— Почакай — повтори Джерард. — Не чуваш ли нещо? Това са гоблини. Десет дебели гоблини. Имат много повече месо от три кльощави деца.

Чудовището се поколеба. В справочника пишеше, че тролите не са особено умни. Джерард се надяваше, че това е самата истина.