Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 17

— Ако се върнеш във водата, ще доведем дебелите гоблини право при тебе. Обещавам ти! — започна той да увещава трола.

Жълтите очи на чудовището светнаха лакомо.

— Добрееее. Ссссъглааасен съм — каза то.

— Побързай! — подкани го нетърпеливо Джерард. — Те идват.

Тролът се потопи в потока и изчезна. На повърхността на водата не остана нито една издайническа вълничка.

— Какво беше това? — попита ужасеният Саймън.

След разговора с трола Джерард трепереше, но не биваше да се бави. Нямаше никакво време за губене.

— После ще ти кажа. Сега трябва да прекосим потока през плитчината и да накараме гоблините да тръгнат през водата след нас.

— Ти си се шашнал! — възпротиви се Мелъри.

— Моля ви! Нямам време да ви обяснявам. Просто ми се доверете! — замоли се Джерард.

— Добре, да вървим — отстъпи накрая Мелъри и затича след братята си към калния бряг на потока.

В това време гоблините изскочиха измежду дърветата. Джерард, Мелъри и Саймън нагазиха във водата и заобикаляйки дълбокия вир, тръгнаха към отсрещния бряг. Ако искаха да ги настигнат, гоблините наистина трябваше да прекосят потока направо.

Джерард чу как наскачаха във водата и с бесен лай зашляпаха след тях. Миг след това лаят се превърна във вой. Джерард погледна назад и видя няколко гоблина, които гребяха лудешки и се опитваха да се доберат обратно на брега. Не успяха. С грамадните си криви пръсти тролът ги обра от водата, стисна ги и ги повлече към своето подводно леговище. Настъпи тишина.

Джерард се опита да не поглежда повече назад. Стомахът му се сви, после сякаш се качи в гърлото му. Саймън също беше пребледнял и явно му се гадеше.

— Да си вървим у дома — тихо каза Мелъри.

Джерард кимна.

— Не можем — каза Саймън. — Какво ще стане с всички тези животни тук?

Глава седма

В която Саймън надминава себе си и се сдобива с необикновен домашен любимец

— Сигурно се шегуваш! — каза Мелъри, след като Саймън обясни какво смята да предприеме.

— Те ще загинат, ако не го направим — настояваше Саймън. — Кръвта на грифина продължава да изтича.

— Ама и грифина ли? — слиса се Джерард. Хайде, увлечението по котките го разбираше, но сега и този грифин…

— Не можем да помогнем на това нещо! — възпротиви се Мелъри. — Не сме ветеринарни лекари на чудовища.

— Трябва да опитаме! — не отстъпи Саймън.

Джерард му дължеше подкрепа. В края на краищата брат му беше преживял тези кошмари заради него. Той го беше забъркал в тази каша.

— Може да вземем от бараката старото брезентово покривало — предложи той.

— Точно така! — веднага откликна Саймън. — Ще сложим грифина върху него и ще го завлечем до къщата. Има толкова място, ще намерим къде да го държим.

Мелъри вдигна очи към небето и въздъхна.

— А ако не ни даде да го приближим? — продължи Джерард. — Нали видя какво направи с ръката на гоблина.

— Хайде, Джерард, стига сме мислили! — замоли се Саймън. — Ако бях по-силен, щях да го тегля сам. Но не съм.

— Добре, да действаме! — съгласи се Мелъри. — Само че да сме наясно — аз няма да стоя откъм главата му.