Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 20

Най-после стигнаха до бараката за каретите. Отвориха двойните врати отзад и вмъкнаха грифина в едно от отделенията за коне. Той се отпусна изтощено върху купчина стара слама, а Саймън коленичи и започна да почиства раните му на светлината на луната. Джерард взе една кофа, напълни я с вода от маркуча и даде на грифина да пие. Той го погледна признателно и започна да лочи на големи глътки.

Даже Мелъри се разнежи. Тя намери едно проядено от молци одеяло и го метна върху раненото животно. Превързано и отпуснато, то изглеждаше почти опитомено. Умираше за сън.

Макар че според Джерард беше истинска лудост да доведат грифина тук, той си призна, че започва да изпитва привързаност към него. Във всеки случай, по-голяма, отколкото към Хогскуил.

* * *

Беше много късно през нощта, когато Джерард, Саймън и Мелъри се прокраднаха в къщата. Мелъри още бе мокра от падането в потока, дрехите на Саймън висяха раздрани на парцали. По панталоните на Джерард имаше петна от трева, а от преследването през гората ръкавите на ризата му се бяха скъсали. Книгата и монокълът обаче все още бяха у тях. Саймън носеше котенцето и всички до един бяха живи. От гледна точка на Джерард това беше огромен успех.

Когато влязоха, майка им говореше по телефона. Сълзите се бяха размазали по лицето й.

— Те се върнаха! — заекна тя и затвори телефона. Погледна ги за миг и се развика. — Къде бяхте? Часът е един! Как може да си толкова безотговорна? — Тя насочи обвинително пръст към Мелъри.

Мелъри погледна Джерард. Саймън също вдигна глава към него и притисна котето до гърдите си. Джерард внезапно осъзна, че и двамата чакат той да измисли някакво извинение.

— Ъ-ъ-ъ… — започна Джерард.

Саймън му хвърли окуражаваща усмивка.

— Ами… на дървото имаше едно коте. Това коте. — Джерард показа котенцето в ръцете на Саймън. — И тогава… ъ-ъ-ъ… Саймън се покатери на дървото, но котето се изплаши и се изкачи по-високо. Саймън се заклещи. А аз изтичах в къщи и извиках Мелъри.

— Аз пък се опитах да се покатеря до Саймън — включи се Мелъри в лъжата.

— Точно така — продължи Джерард. — Мелъри се покатери след Саймън. После котето скочи на друго дърво, Саймън го последва, но клонът се счупи и Саймън падна в потока.

— Така ли? А защо дрехите му не са мокри? — озадачи се майка му.

— Джерард иска да каже, че аз паднах в потока — намеси се Мелъри.

— И че не аз паднах, а моята обувка падна и се намокри — допълни и Саймън.

— Аха… — кимна Джерард. — После Саймън хвана котето, но трябваше да слезе от дървото, без котето да го изподраска.

— Затова се забавих — обясни Саймън. — Отне ми известно време.

Майка им задиша тежко, изгледа Джерард по много, много особен начин, но запази самообладание и не се разкрещя.

— И тримата сте наказани до края на месеца — тихо каза тя. — Никакво излизане навън и никакви пазарлъци повече. Ясно ли е?

Джерард отвори уста, за да възрази, но не можа да измисли какво да каже. Когато тръгнаха по стълбите към спалните си, той прошепна:

— Май наговорих големи небивалици…