Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 13

— Колко са? — тихо попита Мелъри и взе един голям клон.

— Десет — отвърна Джерард. — Не виждам обаче Саймън. Трябва да е в някой от онези кафези.

— Сигурен ли си? — Мелъри се втренчи в групата на гоблините. — Я ми дай този камък, с който гледаш…

— Не сега! — прошепна Джерард.

Бавно и предпазливо двамата започнаха да се промъкват между дърветата с кафезите. Търсеха голям кафез, в който гоблините може би бяха затворили Саймън. Пред тях някой изпищя — пронизително и високо. Мелъри и Саймън залегнаха и запълзяха към края на гората.

Край пътя, зад бивака на гоблините, лежеше необикновено животно с глава на орел и тяло на лъв. Беше едро, по-голямо от лек автомобил, но се беше свило на кълбо. Хълбокът му беше облян в кръв.

— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Мелъри.

— Грифин — прошепна Джерард. — Ранен е.

— Какво е това грифин?

— Ъ-ъ-ъ… Нещо като птица, като… Всъщност няма значение, просто стой далече от него.

Мелъри се отдръпна навътре в гората.

— Виж тези кафези. Мисля, че трябва да ги огледаме по-внимателно.

Джерард погледна нагоре. Някои от по-високите кафези бяха доста големи. Стори му се, че в единия вижда човешка фигура. Саймън!

— Ще се кача на дървото — реши той.

— Добре — съгласи се Мелъри, — но по-бързо. Не се бави, моля те!

Джерард напъха крака си в една малка вдлъбнатина в ствола на дървото, после се вдигна на мускули до първото разклонение. Изкатери се още по-високо и започна да пълзи по клона, на който бяха окачени малките кафези. Беше преценил, че ако се изправи на този клон, ще може да надникне в окачените по-нависоко кафези. Докато напредваше по клона, Джерард не можа да се въздържи и погледна надолу. В по-ниските кафези бяха затворени катерички, котки и птици. Някои яростно драскаха с нокти или гризяха пръчките на своя затвор, други изобщо не мърдаха. В няколко клетки се търкаляха само кости. Тези клетки бяха настлани с листа, които подозрително приличаха на отровен бръшлян.

— Хей, сладурчета! Насам!

Този глас така изненада Джерард, че той почти изпусна клона, за който се държеше. Гласът идваше от една от големите клетки.

— Кой си ти? — прошепна Джерард.

— Хогскуил. Защо не вземеш да ми отвориш вратата?

Джерард приближи и видя Хогскуил. Имаше лице на гоблин, но беше със зелени котешки очи. Носеше дрехи, а зъбите му не бяха нито стъклени, нито метални, по-скоро приличаха на бебешки зъби…

— Може да изгниеш в тази клетка, но няма да те пусна! Нямам никакво намерение да ти отварям! — отвърна Джерард.

— Не ме ядосвай, глупако! Ако се развикам, тези приятели веднага ще дотичат и ще те направят на кайма.

— Хващам се на бас, че ти постоянно крещиш и те не обръщат никакво внимание на нито една твоя думица.

— Хей! Погледнете! — провикна се Хогскуил.

Джерард сграбчи ръба на клетката и я дръпна към себе си. Хогскуил млъкна. Гоблините под тях се блъскаха, късаха и лапаха мръвки от изпечената котка, без да подозират, че над главите им Хогскуил изнудва Джерард да го освободи.