Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 11
Холи Блек
То протегна ръка към тях, пръстите му бяха криви, дълги, с черни нокти, покрити с лигава слуз. Джерард усети ужасната смрад от дъното на дълбокия вир — воня на гниещи листа и стара, много стара мазна тиня.
Той изпищя. Мозъкът му спря да работи. Вцепени се от ужас, не можеше даже да помръдне.
Мелъри успя да се измъкне сама до брега и погледна назад.
— Какво има? Какво виждаш? Нещо страшно ли? — попита тя.
Гласът й стресна Джерард. Той излезе от вцепенението си и вдървено направи няколко крачки, като влачеше и Мелъри.
— Трол! — изхриптя той. — Бягай!
Чудовището се хвърли към тях. Дългите му пръсти задраскаха през тревата съвсем близо до мястото, където стояха Джерард и Мелъри, после изрева дрезгаво и спря.
Джерард се огледа, но не можа да разбере какво се е случило.
Тролът пак тръгна към тях, но отскочи, когато един от дългите му пръсти попадна в лъч слънчева светлина. Залюля се и изрева.
— Слънцето! — сети се Джерард. — Слънцето изгаря кожата му.
— След малко слънцето ще залезе. Няма време, да бягаме! — подкани го Мелъри.
— Ча-а-а-акайте! — прошепна чудовището. Гласът му беше тих. Жълтите му очи ги гледаха втренчено. — Върне-е-ете сеее! Ииимам нещо за ваа-а-ас! — и тролът протегна към тях ръка със затворена длан, сякаш наистина стискаше нещо в нея.
— Хайде, Джерард! Да вървим! — помоли отново Мелъри. — С кого говориш? Не виждам никого…
— Виждал ли си брат ми? — извика Джерард на трола.
— Мо-о-оже бииииии! Чух нещо преди извееестно вреееееме. Някой пищеееше, ала беше свееетло, много свееетло, за да поглее-е-една…
— Сигурно Саймън е пищял. Накъде тръгнаха?
Главата се люшна към останките на моста, след това отново се обърна към Джерард.
— Елааа по-блиииииизо и ще ти каааажа…
Джерард отстъпи назад.
— В никакъв случай!
— Елааа понеее да си взееееемеш сааааабята… — посочи тролът.
Сабята лежеше на брега, където я бе хвърлил Джерард. Той погледна към сестра си. Тя също беше без сабя. Сигурно я беше изпуснала на дъното на дълбокия вир.
Мелъри пристъпи напред.
— Трябва да вземем сабята. Това е единственото ни оръжие.
— Ела-а-а-ате и я вземеееете. Ако ииискате, аз ще затвооооря очи, за да не сеее страхуууувате — и тролът закри очи с огромната си ръка.
Мелъри хвърли поглед към сабята, която лежеше в калта.
Джерард видя как очите й се изпълниха с решителност и изтръпна. Сестра му май наистина мислеше да вземе сабята.
— Спри! — изсъска Джерард. — Ти дори не виждаш с кого си имаш работа. Да вървим!
— Но сабята…
Джерард свали монокъла и го вдигна към очите й. Мелъри пребледня, когато видя огромния трол. Той надничаше между закривените си пръсти, с които се предпазваше от слънцето и я дебнеше със злите си очи. Само няколко петна слънчева светлина все още го задържаха във водата, но и те бързо потъмняваха.
— Да вървим… — обърна се Мелъри към брат си.
— Не-е-е-е-е… — извика тролът. — Върниии сеее… Дааже ще се объъърна. Ще брояяя до десееет. Давам ти шааанс. Върниии сеее!
* * *
Джерард и Мелъри затичаха през гората и спряха, едва когато намериха малка полянка, огряна от лъчите на слънцето. Облегнаха се на дебелия ствол на стар дъб и си поеха дъх. Мелъри трепереше. Джерард не знаеше дали трепери, защото е мокра, или трепери заради трола. Той свали якето си и й го подаде.