Читать «Виждащият камък» онлайн - страница 9

Без да вдигне поглед от книгата, Мелъри поклати глава и продължи да разлиства страниците. Джерард се опита да не мисли какво могат да сторят гоблините на Саймън. Беше му от ясно по-ясно какво правят с кучетата и котките, но не му се щеше дори да си помисли, че брат му може да бъде… Че може да е изяден.

Погледът му попадна върху илюстрацията с ужасните зъби и той отново потръпна. Не, разбира се, това не можеше да се случи.

Мелъри пое дълбоко въздух и посочи илюстрацията.

— Скоро ще се мръкне, а с такива очи те сигурно виждат по-добре от нас в тъмното.

Изводът на сестра му беше много важен. Джерард си каза, че трябва да впише наблюдението й в справочника, но това щеше да стане, след като намерят Саймън. Той свали монокъла и се опита да закрепи камъка в него, но рамките бяха доста хлабави, за да го задържат.

— Уф, не става… — изпъшка Джерард.

— Ще трябва да го застопориш по-здраво. Нямаш ли отвертка или нещо подобно?

Джерард извади джобното си ножче. То беше с отвертка, малко ножче, ножички, пиличка и държател-гнездо, в който някога бе имало клечка за зъби.

Момчето внимателно завинти рамките и здраво закрепи камъка на мястото му.

— Браво! — похвали го Мелъри. — Дай сега да вържа това чудо на главата ти.

Тя нагласи кожените връзки и ги върза здраво. Джерард трябваше да примижава, за да вижда както трябва, но камъкът вече беше много по-стабилен.

— Вземи и това — Мелъри му подаде една сабя. Беше тренировъчна, върхът й не беше остър и той не знаеше дали ще му свърши работа.

Все пак, друго беше да се чувства въоръжен. Джерард напъха справочника в раницата, провери още веднъж връзките на монокъла и като държеше сабята пред себе си, започна да се спуска по склона на хълма към притъмняващата гора.

Трябваше час по-скоро да намерят Саймън.

Глава четвърта

В която Джерард и Мелъри откриват много неща, но не и онова, което търсят

Когато навлязоха сред дърветата, Джерард усети лек хлад. Въздухът тук беше различен, наситен с миризмата на растения и влажна земя. Цареше зловещ полумрак. Двамата с Мелъри си пробиваха път сред плетеници от бодливи храсталаци и високи дървета с клони, натежали от паразитните стъбла и големите кълба на имела.

Над главите им грачеше някаква птица. Крещеше остро, тревожно, сякаш предупреждаваше някого, че в гората влизат неприятели. Бодливи клонки ги удряха безмилостно през лицата. Земята под краката им беше влажна и хлъзгава, покрита с мъх. В далечината ромонеше вода.

Чу се свистене. Бърза кафява сянка прелетя между дърветата и на най-ниския клон на отсрещното дърво кацна бухал. Бухалът изви глава към тях, после заби клюн в мишлето, което държеше между ноктите си…

Мелъри си проби път през голяма туфа бодливи храсталаци и Джерард я последва. По косата и дрехите му се полепиха безброй бодливи топчици. След малко заобиколиха гниещия ствол на паднало дърво, което гъмжеше от големи черни мравки.

— Ето оттук! — Мелъри кимна към един счупен клон и посочи изпомачканите стъбла на група папрати. — Минали са оттук.

Следата от изпочупени клони и смачкани треви скоро ги изведе до буен поток. Гората беше станала по-гъста и по-тъмна, огласяха я зловещи тайнствени звуци. Внезапно ги връхлетя рояк комари. Насекомите засвириха в ушите им, повъртяха се, нахапаха ги, после отлетяха към другия бряг на потока.