Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 35

— Това! Ти в ръцете си секира ли имаш или пръчка? Отсечи му рогата от главата!

— Защо, да ме отнесе мракът?

— Затова! Знаеш ли колко струват рогата на Х"сан"кор?

— Не знам, все още никой никога не е продавал.

— А! Именно, никой не е продавал! Те са безценни! Така че помисли, колко златни ще ни даде за такова чудо Орденът, да гори в бездната дано! Представяш ли си, ще купим сто буренца от най-скъпото елфийско вино, от рода на „Кехлибарена сълза“ например.

— Ще се пръснеш от пиене, Халас — подкачи го Фенерджията.

— Няма да се пръсна, Мумр. Аз не го купувам само за себе си! Ще го занесем на Самотния великан, крайно време е да заредим избите с добро вино.

— На Великана, казваш? Вино, казваш? Какво пък, да опитаме!

Делер си плю на ръцете и хвана секирата.

— Ех! — натъжи се междувременно Халас. — Трябваше и на първата твар да свалим рогата!

— Гарет! — Кли-кли с поглед посочи към тялото на човека.

— Защо? — напълно разбрах какво беше намислил гоблинът.

— Искам да видя лицето му. Змиорка, ще дойдеш ли с нас?

— Хайде — кратко отвърна Дивия.

Мъжът лежеше с лицето надолу, с разперени ръце.

— Гарет — предпазливо започна Кли-кли. — Обърни го.

— Сам си го обръщай — недоволно отвърнах аз.

— Ей, Мумр! — извика Змиорката. — Запали факла и я дай насам!

— Сега!

— Гарет, какво стоиш, покойникът няма сам да се обърне — Кли-кли нетърпеливо пристъпваше от крак на крак, сякаш му се искаше да отскочи до храстите.

— Нека Змиорката да го обърне — опитах да откажа аз.

— Нямам такова намерение. Мен този изобщо не ме интересува. Между другото, това вероятно е човекът, за когото ни спомена флинито — отвърна Змиорката.

Как щом трябва да се свърши някаква мръсна работа (като да се вмъкнеш в Храд Спайн за Рога на дъгата или да обърнеш труп), всеки веднага се сеща за Гарет. Защо? С въздишка обърнах мъртвеца, точно тогава приближи и Фенерджията с факлата.

— Вие какво, не сте ли виждали мъртвец? — недоволно изръмжа той.

— Дай факлата по-близо — каза Кли-кли вместо отговор. — Свали му качулката, Гарет.

Направих каквото искаше гоблина и видяхме лицето на убития. Очаквах всичко друго, но не и това, че воинът е малко момче. Само с много голямо въображение можеха да му се дадат осемнадесет години, не повече. Бледо, безкръвно лице, тънки посинели устни, кестенява коса, прилепнала към челото му. Сива разкъсана мантия, груба риза от небоядисана вълна. На гърдите висеше дебела сребърна верига. А на веригата — опушен кристал с продълговата форма.

Наведох се над мъртвия, опитвайки се да разгледам загадъчния камък.

— Кли-кли, бързо извикай Еграсса! — неочаквано произнесе Змиорката.

— Защо? — изуми се гоблинът.

— Не ми харесва всичко това — разкъсан е на две половини, а наоколо нито капка кръв.

И тогава мъртвецът, от чието тяло беше останала само горната половина, отвори очи. Ръката му се стрелна към мен със скоростта на змия и ме сграбчи за яката на куртката.

— Не трябва да… вземате Рога… равновесието може да бъде… нарушено!

Опитах да се измъкна, но ръката ме стискаше здраво. Сивите очи гледаха право в мен, зениците на момчето бяха не по-големи от глави на топлийки… Мъртвецът оживя! Но не това ме ужаси. В устата на човека (а пред нас определено лежеше човек) блестяха тънки бели глиги.