Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 338

— Могат маговете, когато поискат! — засмя се гномът, потривайки доволно ръце.

— Тръбач! Време е! Свири атака! — извика командирът на гвардейците — Не знам кои сте, господа, но ви пожелавам късмет!

— Един въпрос, милорд! На брега има ли лодки?!

— Не знам, елфе!

И стоте конници излязоха от гората и под звуците на рога препуснаха в атака.

Гората, дори не гората, а просто голямата горичка, изведнъж стана тиха. Повече не срещнахме никакви „изненади“. Но още щом излязохме от нея и почти бяхме стигнали до морето (вече подушвах солената миризма), най-неочаквано се натресохме на два великана. Мракът само знае какво правеха толкова далеч от битката тези синьокожи побойници, но когато ни видяха, веднага вдигнаха тоягите си и с бодър тръс се насочиха към нас.

— Назад! — извика Змиорката. — Не можем да се справим с тях! В гората! В гората!

Кълна се в Сагот, но носещите се към нас момчета бяха високи поне осем ярда. Синята космата кожа определено не придаваше никакво очарование на тези чудеса на природата. А като хвърлиш поглед и на тоягите, които стискаха в лапи, цялото ти желание да се запознаеш и да се повеселиш с тези създания напълно изчезваше. Така че отрядът без колебание обърна конете и препусна обратно към гората. Вече под дърветата аз се обърнах и видях, че Кли-кли изобщо няма намерение да бяга. Кобилата на гоблинката панически препускаше нанякъде, а Кли-кли стоеше на колене и рисуваше нещо в снега, едва ли не под краката на великаните. О, да ме отнесе демон! Намерила време да рисува!

Изругах и отчаяно дръпнах юзди. Трябваше да спася тази зелена глупачка! Насочих коня си към гоблинката, игнорирайки предупредителните викове, които се разнесоха зад гърба ми. Осъзнах, че няма да успея. Великаните вече бяха до Кли-кли и единият замахваше с огромната си тояга. Закрещях й да се маха. Кли-кли приключи с рисунката и насочи пръсти към великаните. Във въздуха се появи нещо като димен чук. Той с огромна сила се стовари в гърдите на великаните. Синьокожите момчета отлетяха на поне сто ярда, сякаш изобщо не тежаха. Изглежда нещото, сътворено от гоблинката, беше нокаутирало чудовищата.

— Да не си изгуби ума?! — закрещях на Кли-кли, спирайки коня.

Тя ми се усмихна с една от най-глупавите си усмивки.

— Това, братле, не ти е като да ядеш боб! Това е Прахов чук, а не някакво си тинтири-минтири! — каза с треперещ глас и припадна.

Проклинайки всички богове, скочих от коня.

— Какво му стана? — Еграсса и компания пристигнаха.

— Добре е! Сигурно заради заклинанието.