Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 335

— Знаеш ли името на Играча?

Мълчание.

— Гарет, за какво се замисли?

— За нищо, Кли-кли. Хайде, конете сигурно вече са готови.

* * *

Всички следващи дни запомних с бясното препускане и студът, който постоянно се опитваше да се промъкне под дрехите ми. По време на пътуването на три пъти сменяхме изтощените си коне. Наложи се да си купуваме нови. Заради разразилата се катастрофа цените на всички стоки, включително и на конете, бяха скочили до небето, но Еграсса не се колебаеше да плаща в злато.

Новините бяха една от друга по-лоши. За съжаление, моят сън се оказа истина — бяхме загубили битката на Полето на феите. Въпреки това не можеше да се каже, че армията е разбита — повечето войници, оцелели след атаката на Неназовимия, бяха успели безпрепятствено да отстъпят към Авендум. Кралят, да пребъде в светлината, беше загинал. Заедно с него беше загинал почти целият военен щаб и поне двама архимага. Сега страната имаше нов крал — по-младият син на Сталкон Девети Стаклон Пролетния жасмин. Орденът правеше всичко възможно и невъзможно да спре Неназовимия, но очевидно на нашите магове не им се получаваше.

Част от населението спешно беше напуснало столицата и околностите. Бягаха всички, които можеха и не възнамеряваха да защитават стените на столицата. Лично аз не можех да ги виня, за мен наистина е пълна лудост да воюваш със стомана срещу магия. Ако не беше Рогът на дъгата, предполагам, че и аз също щях да съм на половината път до Исилия или Низините. Какво ме възпираше от това разумно бягство — не знаех.

* * *

— Пак ще ни горят! Слушай, Еграсса! Всичко разбирам, но това! Това е все едно мравка да пресече поляна, по която препуска цялата кралска кавалерия! Дори няма да забележат, че са ни стъпкали!

— Млъкни, Халас! Ние мислим! — изключително грубо го сряза Змиорката.

До Авендум стигнахме в едно късно утро, точно преди началото на битката. Войската на Неназовимия се канеше да щурмува стените. Засега имаше дуел между магове и шамани. От време на време въздухът се раздираше от свистене на камъни, трясък на мълнии, рев на пламъци и крясъци на незнайни магически създания. Към това се прибавяше и далечната канонада на оръдията, поставени на градските стени. В тази игра на мускули Неназовимият засега не участваше. Или още не беше допълзял до Авендум, или беше решил да види на какво е способна армията му.

Ние съвсем разумно се бяхме скрили в малка горичка, разположена между Авендум и пътя на юг. Гледката оттук беше отлична. Но и на глупака беше ясно, че просто така няма как да се доберем до толкова близките и в същото време толкова далечни градски стени. Около нас гъмжеше от хора на Неназовимия и веднага щяха да ни забележат.

Нашата армия се беше строила по протежение на градските стени. Съвсем прилична като брой, но в сравнение със силите на Неназовимия — капка в морето. Предградията бяха изцяло унищожени. От тях беше останало само тъмно петно на снежното поле. Точно пред нашата горичка, за съжаление, стояха няколкостотин варвари и ние трябваше да чакаме да тръгнат в атака, за да можем да излезем оттук.