Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 333

— Спокойно! Всички — стани! Стани, казах!!! — изкрещя някакъв стотник.

Уплашените хора се изправиха. Всички гледаха към мястото, където преди се намираше дясното каре. Сега там нямаше нищо друго освен черна яма. Изглеждаше, сякаш самата земя е горяла.

— Какво е това?!

— Козел да ме одере дано!

— Трябва да бягаме!

— Магия!

— Всички да млъкнат!

— Да пребъдат в светлината!

Джиг вдигна глава нагоре и видя, че небето над него започва да мига.

— Там! — извика Джиг, посочвайки с ръка.

— Всички назад! — извика опомнилият се маг. — Имаме време! Назад! Стотници, дайте заповед!

— Назад! Под барабанен ритъм! Бегом! Пазете строя, маймуни, ако не искате да се стъпчете един друг! Напред!

Централното каре се хвърли назад. След нея тръгна и тази, която стоеше до Лузската гора. Хората бягаха с всички сили, но никой не хвърли оръжията си и не се опита да блъсне другаря си в гръб. Всички разбираха, че тълпата е най-прекият път към гроба.

Минута по-късно на мястото, където стоеше лявата армия, паднаха две огнени капки.

— Лявата армия бяга, ваше височество!

— Виждам, но… о, мрак!

Принцът видя как две огнени топки паднаха върху мястото, където би трябвало да се намира отстъпващата армия. Грохотът зад гърба му едва не го оглуши. Той се обърна и с невярващ поглед се взря в мястото, което допреди миг представляваше връх на хълм. Сега там имаше само равна димяща площадка. Ни оръдия, ни мортира, ни кралска шатра.

— Кралят е убит! — разнесе се по редиците на воините.

— Проклятие! — изруга през зъби младият Сталкон и като се взе в ръце, извика: — Пепел! Спри ги! Ако побегнат, всичко е загубено! Трябва да се оттеглим през Перфектни лъкове! — дори глупак би разбрал, че битката на Полето на феите е загубена.

— Ще направя всичко по силите си, кралю мой!

Роговете в Перфектни лъкове безспирно сигнализираха за отстъпление. Армията бързо, но все още без паника се оттегляше през хълма, в посока към Авендум. Всички видяха как ударът отнесе върха на хълма. Всички знаеха, че там беше кралят. И всички разбираха, че след подобно нещо никой не би могъл да оцелее.

Медения беше видял как два пурпурни огъня се стоварват върху позициите на лявата армия, но дали някой беше оцелял, не знаеше. Твърде далеч се беше случило, а и хълмът пречеше.

— Хората са строени, командире! — докладва Рот.

— Хвърляйте „градушките“, момчета. В противен случай няма да успеем да се оттеглим бързо, ако ни ударят пак.

— Няма да ни ударят — Родерик беше преодолял паниката и сега гласът му беше спокоен.

— А ти откъде си сигурен?

— Ако Неназовимият можеше, отдавна щеше да го е направил. Дори и той не е всесилен.

— Така или иначе трябва да се отдалечим. Скоро врагът отново ще започне щурм. Пепел! Тръгваме!

— А оръдието?! С оръдието какво ще правим?!

— Тръгваме! Нямаме време да го влачим! Ще ти купя ново!

— Да бе! — изръмжа гномът и започна да изсипва барут от бъчвичката. — Щял да ми купи! Във всеки случай врагът няма да го получи! Ще го взривя!

Медения вече мислеше за това как армията да се противопостави при Авендум. Загубиха тази битка, но не и войната.