Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 332

— Ти си здрав като бик, стотник. Можеш ли да го хвърлиш през рова?

— Ако се засиля.

— Тогава хвърляй — каза гномът и запали фитила му.

Ако не бяха Обесниците, елфите нямаше да видят своята Заграбия. Изми Маркауз спря коня си пред редиците на тъмните и извика:

— На конете! Зад ездачите, момчета! Бързо!

Елфите не се поколебаха и скочиха на конете зад гвардейците. Някои и тогава продължиха да стрелят. Вражеските арбалетчици реагираха веднага. Няколко гвардейци паднаха, но болшинството се отдалечиха в галоп, отнасяйки елфите на безопасно разстояние. Изми остана последен. Сега трябваше да свалят елфите и да нападнат онези, които бяха притиснали дясното каре. Отстъпващите още не бяха успели да пресекат Винения ручей и лейтенантът на гвардията се надяваше да довърши останалите. Вартек се появи, приведен към шията на коня си. В гърба му Изми забеляза арбалетен болт. Бронята го беше подвела.

— Жив ли си?!

Маркизът едва забележимо кимна. Изми Маркауз сграбчи юздата на коня му. Трябваше по най-бързия начин да закара ранения при лекарите.

Въпреки непрекъснатите масирани атаки Перфектни лъкове се справи превъзходно. Добре, че кралят не се поскъпи и плати на гномите. Без оръдията битката щеше да е много по-трудна. Лявата армия напълно възстанови фронта и отново зае позицията си. Вярно, сега нямаше резерв, а и централното й каре доста пострада.

— Каква изненада ни готви Неназовимия, принце мой? — попита Пепел, докато прибираше красиво острие от черна стомана в ножницата.

— Какво ще кажеш за тях, Див?

Пепел присви очи и се загледа към Регската гора. По полето, метнали сопи на раменете, крачеха тридесетина огромни фигури.

— Така си и мислех — подсмихна се командирът на Дивите сърца. — Ако няма огри, ще се появят великани.

— Пригответе се! — заповяда принцът. — Стрелците! В първите редове!

ТОВА го чуха всички, които бяха на Полето на феите в онзи ден. Сякаш звънна струна в мразовития въздух. Тихият напевен звук отекна над полето, а след няколко секунди върху Нуад падна пурпурен огън.

— М-мамка му! — Чушката хвана телескопа. — Да не им се взриви барута?!

— Боя се, че не — Медения, все още не вярвайки на случилото се, поклати глава.

Целият Нуад беше обхванат от огън.

— Това е Неназовимия! Това е Неназовимия! — Родерик, бял като сняг, гледаше с разширени очи към воините.

— Какви ги дрънкаш?! — избухна Рот.

— Това е работа на самия Неназовим! Орденът се провали! Нещо е нарушило равновесието!

— Принце мой! Орденът напуска хълма!

— Какво става с тях?! — избухна младият Сталкон.

— Вижда ли се нещо?

— Не. Отначало земята се разтресе, а после падна дим — отвърна Джиг.

— Това и сам го виждам! — изръмжа стоящият до него стотник.

Зад езика, оформен от Регската гора, отвъд който се намираше Нуад, се издигна синьо-черен димен стълб.

Внезапно небето над възстановеното с помощта на резерва дясно каре замига. Всички вдигаха глави, дивейки се на това чудо. След минута мигането спря и върху карето се изсипа гигантска огнена топка, която на мига изгори няколко хиляди души.

Земята се разтресе и редиците от карето на Джиг изпопадаха една върху друга. Чуха се изплашени викове.