Читать «Виелица на сенките» онлайн - страница 2

— Гарет, пак ли се занимаваш с глупости? — гласът на Кли-кли ме откъсна от мрачните мисли.

— Заниманията с глупости си е твой патент. Аз съм крадец, а не кралски шут — отговорих навъсено на малкия пакостник.

— Не ти върви — ухили се той. — По-добре да беше шут, тогава нямаше да се набуташ така и нямаше да получиш от краля сегашната си Поръчка. Щеше да си стоиш вкъщи, да си пиеш биричката…

В мен се надигна силно желание да сритам зелената гадинка, но той явно четеше мислите ми, защото бързо се втурна към Змиорката. Така че отложих сритването за по-късно.

Още в мига, в който влязохме в Заграбия, Миралисса зададе на отряда бясно темпо и към края на първия ден бях почти умрял. За нощувка спряхме на някаква полянка и първоначално бях убеден, че на сутринта със сигурност няма да стана. Ако на останалите толкова им харесва да вървят през гората — тяхна си работа, но аз по-добре да полежа на тревата и да си почина. Или, ако толкова искат, да ме носят на гръб, защото, кълна се в Сагот, не ми останаха сили за горски разходки.

На следващата сутрин беше наистина трудно. Трябваше да вложа цялата си воля, да стисна зъби и да крача, да крача, да крача. Но до обед някак си свикнах с това бързо, но ритмично темпо, а след още един ден почти престанах да забелязвам умората. Дори започнах да подозирам, че елфийката слага в котлето нещо от магическите си запаси, за да можем по-лесно да преодоляваме дневните преходи.

Откакто влязохме в горите на Заграбия, за огъня се грижеше Еграсса. Удивително, но запаленият от братовчеда на Миралисса огън почти не даваше дим. Първата нощ бях малко нервен — пламъкът можеше да привлече към нас ненужно внимание — но вечно предпазливият елф не се притесняваше особено и щом той реагираше така, то и аз не трябваше да се безпокоя.