Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 92

— Не бъди толкова циничен. А какво ще кажете за директора на ордена?

Томи сви рамене.

— Маркус не знае нищо. Освен че много скоро ще може да се оттегли доста забогатял. Така и не успя да подреди пъзела. Никой няма да успее. В това се крие красотата на целия план.

— Имаме нужда най-много от още няколко седмици — каза Марклин. — Просто за да се защитим.

— Не съм сигурен — рече Томи. — Най-умното сега ще е веднага да преустановим подслушването. Научихме всичко, което орденът знае за семейство Мейфеър.

— Не бързай толкова и недей да си така самоуверен! — каза Стюарт. — А какво ще стане, когато твоите фалшиви кореспонденции бъдат разкрити?

— Имаш предвид нашите фалшиви кореспонденции? — отбеляза Томи. — В най-лошия случай ще настъпи малко объркване, дори може да се проведе разследване. Никой обаче няма да успее да проследи нито писмата, нито подслушването на разговорите до нас. Ето защо е много важно да си останем верни послушници в ордена и да не събуждаме подозрения.

Томи погледна за миг Марклин. Да, нещата потръгваха. Стюарт се държеше съвсем различно. Отново даваше нареждания… е, почти.

— Всичко стана по електронен път — каза Томи. — Няма никакво физическо доказателство, освен няколко купчини папки в апартамента ми в „Риджънт парк“. Само ние тримата знаем за тях.

— Стюарт, имаме нужда от водачеството ти! — обади се Марклин. — Сега навлизаме в най-вълнуващата фаза.

— Замълчете! Нека ви погледам, нека помисля.

— Моля те, Стюарт — настоя Марклин. — Виж ни, ние сме смели и млади, млади и глупави вероятно, но пък не ни липсва кураж.

— Марк иска да каже — намеси се Томи, — че позициите ни сега са по-добри, отколкото сме очаквали. Ланцинг застреля Юри, после самият той загина. Столов и Норган ги няма. Те и без това бяха някакво недоразумение и знаеха твърде много. Мъжете, наети да убият останалите, не знаят за нас. А ние сме тук, където започна всичко, в Гластънбъри.

— И Теса е в ръцете ти. За нея знаем само ние тримата.

— Красиви слова — прошепна Стюарт. — Ето какво ми пробутвате сега, красиви слова.

— Поезията е истина, Стюарт — каза Марклин. — Тя е върховната истина, а красноречието е нейният атрибут.

Замълчаха. Марклин трябваше да помогне на Стюарт да слезе от хълма. Той го прихвана през кръста и с голямо облекчение установи, че не среща съпротива.

— Да слизаме, Стюарт — каза Марклин. — Да идем да вечеряме. Измръзнахме и сме гладни.

— Ако можехме да върнем нещата назад — каза Томи, — щяхме да постъпим иначе. Нямаше нужда да убиваме, но понякога това е твърде голямо предизвикателство — да постигнеш целта, без да нараниш никого.

Стюарт изглеждаше потънал в мисли, затова погледна Томи само за миг. Вятърът отново се надигна, беше пронизителен. Марклин потрепери. Щом на него му бе така студено, как ли се чувстваше Стюарт? Трябваше да се приберат в хотела. Трябваше да вечерят заедно.

— Ние вече не сме отделни личности, Стюарт — рече Марклин. Гледаше към града и усещаше, че и двамата са приковали поглед в него. — Когато се събрахме заедно, ние се сляхме в една личност, която никой от нас не познава достатъчно. Изцяло друго същество, на което трябва да бъде дадено различно име, защото е нещо повече от сбора от нас тримата. Вероятно ще трябва да се научим да го контролираме по-добре. Но да го унищожим точно сега? Не, не можем да го сторим. Ако го направим, всеки ще предаде останалите. Това е горчива истина, но смъртта на Аарън няма никакво значение.