Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 69

— … проклет да си, Ашлар! — Горещината и гневът поразяваха душата му така, както барабаните поразяваха слуха му. За миг изпита предишния ужас, предишното осъждане.

— … дано светът се продъни, преди твоите мъки да секнат.

Тишина.

Трябваше да се връща, трябваше да намери по-пряк проход. Ако останеше тук, щеше да падне, не виждаше нищо, не можеше да стори нищо, освен да си спомня. В паника, той се завъртя и се втурна напред, докато не почувства каменните стени около себе си — груби и сключващи се над главата му.

Когато най-сетне видя звездите, той си пое дъх така дълбоко, че в очите му за малко да избият сълзи. Остана неподвижен с ръка на сърцето, а звукът на барабаните се усилваше — вероятно защото вятърът отново бе утихнал. Сега имаше някаква мелодия — бърза и игрива. Но после ритъмът отново се забави и барабаните забиха като на екзекуция.

— Не, махнете се от мен! — прошепна той. Трябваше да се маха оттук. Цялата му слава и богатство трябваше някак да му помогнат да се отърве. Нямаше как да свърши на този висок връх, сред ужаса на барабаните и воя на гайдите, който сега като че се превръщаше в някаква зловеща мелодия. Как е могъл да бъде такъв глупак, че да дойде тук? А и тази пещера, жива и дишаща току зад гърба му.

Помогнете ми. Къде бяха онези, които се подчиняваха на всяка негова команда? Как може да се отдели от тях, за да се изкачи сам на това ужасно място. Болката бе така силна, че той изохка и изстена като дете.

Тръгна надолу. Не му пукаше дали се препъва, дали е разкъсал палтото си и дали косата му се заплита в трънаците. Откъсваше се бързо и продължаваше, острите камъни нараняваха краката му, но той не спря.

Сега барабаните се чуваха по-силно. Трябваше да мине покрай тях. Трябваше да чуе пулсиращия вой на гайдите — грозен и неустоим. Не, не слушай. Запуши уши. Продължи надолу и въпреки че бе запушил ушите си с ръце, все още чуваше гайдите и мрачната стара мелодия — бавна и монотонна, сякаш извираща от мозъка му, от костите му, сякаш целият бе изпълнен с нея.

Затича се, падна и си скъса панталоните. След това пак политна напред и нарани ръцете си на камъните и бодливите храсти. Но не спря. Изведнъж барабаните сякаш го обкръжиха. Гайдите го обкръжиха. Пронизителната им песен го впримчваше и омотаваше като въже. Той се въртеше насам-натам, неспособен да се отърве, а щом отвори очи, видя сред гъстата гора светлината на факли.

Те не знаеха, че той е тук. Не бяха доловили миризмата му, нито го бяха чули. Вероятно вятърът бе насрещен и му помагаше. Той се опря на дънерите на две малки борчета, сякаш бяха пречки на решетката на килия, и погледна надолу — към тъмната полянка, на която те танцуваха в малък и нелеп кръг. Колко тромави бяха, колко ужасяващи.

Барабаните и гайдите създаваха отвратителна какофония. Той не можеше да помръдне. Можеше само да гледа как скачат и се въртят, как се обръщат напред-назад. Едно дребно създание с дълга рошава сива коса танцуваше насред кръга, протягаше напред малките си безформени ръце и надвиквайки тътена на барабаните нареждаше на древния език: