Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 60
Энн Райс
Любовта му към нея бе също такова чудо като всичко останало, което й се бе случило, като всичко, което се бе случвало на всеки в тази къща. Роуан имаше чувството, че е пуснала корени тук, че е свързана с това място както с никое друго, дори със „Сладката Кристин“, докато смело минаваше през Голдън Гейт. Чувстваше някаква непоклатима увереност, че тук е нейният дом и че винаги ще бъде така. Сега, докато се взираше в чинията си, тя си спомни деня, в който с Майкъл обикаляха къщата, когато отвориха бюфета и откриха стария китайски порцелан и среброто.
И все пак всичко това можеше да изчезне, да бъде заличено от света, от горещия дъх на ада. Какво й бе казала преди няколко часа нейната нова приятелка Мона Мейфеър? „Роуан, още нищо не е свършило.“
Не, не е свършило. А Аарън? Дали изобщо се бяха обадили в метрополията, за да съобщят на старите му приятели за случилото се, или щеше да бъде погребан тук от новите си приятели и новите си роднини?
Лампите над камината блеснаха ярко. Навън обаче още не бе мръкнало. През клоните на лавровишната се виждаше небето — приказно пурпурно. Стенописите озаряваха с успокояващите си багри сумрачната стая, а във величествените дъбове, които можеха да те успокоят така, както нито едно човешко същество, запяха цикади. Топлата пролет нахлу в стаята през отворените прозорци. Отворени бяха и прозорците на салона, вероятно и тези от другата страна — към неизползвания вече басейн, и онези към градината гробище, където лежеше тялото на единственото й дете.
Майкъл изпи остатъка от втората си бира и смачка кутийката както винаги. После я постави внимателно на масата, сякаш масивната тежка мебел изискваше подобно уважение. Още не поглеждаше към Роуан. Взираше се навън към клоните на лавровишната, които брулеха колоните на портика и стъклата на горните прозорци. Може би гледаше пурпурното небе. Може би слушаше хора на скорците, които в този час се спускаха на големи ята, за да погълнат цикадите. Това бе танц на смъртта — цикадите се щураха от дърво на дърво, а птиците криволичеха из нощното небе. Танц на смъртта, в който един вид изяждаше друг.
— Да, всичко се свежда до това, скъпа моя — бе казала в деня на пробуждането си, нощницата й бе покрита с кал, ръцете й — също. Стоеше боса до току-що изкопания гроб. — Това е всичко, Емалет. Всичко е въпрос на оцеляване, дъще.
Част от нея искаше да се върне при гробовете в градината, при желязната масичка под дървото, при