Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 58

— Искаш ли да го видиш? — попита тя. Гърлото още я болеше, но това нямаше значение. — Лицето му не е смазано. Не поглеждай надолу.

— Не, не искам — отвърна той. — Никога не съм преживявал подобно нещо. Щом казваш, че е мъртъв и някаква кола го е смазала, какво друго има да знам. Не искам да го виждам.

— Разбирам.

— Гади ми се от миризмата. На Мона също.

— Навремето бях свикнала с нея — каза Роуан.

Той се приближи до нея, хвана я за врата с голямата си загрубяла ръка и я целуна непохватно, съвсем различно от нежните извинителни целувки, с които я бе обсипвал през седмиците на мълчание. Целият потрепери и тя отвори устни, отвърна на целувката му и го прегърна, или поне се опита.

— Трябва да изляза оттук — каза той.

Тя се отдръпна на крачка и погледна към другата стая — към кървавата купчина. Полицаят бе завил отново трупа, вероятно от уважение, или пък съгласно процедурите.

Майкъл се взираше в хладилните отделения на отсрещната стена. Телата в тях излъчваха отвратителна миризма. Тя също погледна натам. Едното отделение бе частично отворено, вероятно защото не можеше да се затвори напълно. В него имаше две тела — една кестенява глава лежеше с лицето нагоре, а върху нея имаше нечий друг разлагащ се розов крак. По лицето имаше зелена плесен. Но не тя бе най-ужасното; най-ужасното беше, че два трупа бяха натъпкани в едно отделение. Непотърсени мъртъвци, притиснати интимно като любовници.

— Ох, не мога… — рече Майкъл.

— Знам, хайде — отвърна тя.

Когато се качиха в колата, Мона вече бе спряла да плаче. Седеше и се взираше през прозореца, потънала в мисли, без да чува и без да вижда нищо. От време на време се обръщаше и поглеждаше към Роуан. Тя срещаше погледа й и чувстваше силата и топлината му. През тези три седмици бе слушала как това дете излива сърцето си — потоп от поезия, която често бе единственото, което достигаше до нея в полусънното й, почти сомнамбулистично състояние. И Роуан бе обикнала Мона дълбоко.

Наследница, онази, която щеше да роди дете и да получи завещанието. Дете с утроба и страст на жена. Дете, което бе държало Майкъл в прегръдките си и в своята жизненост и невинност изобщо не се бе уплашило за разбитото му сърце или че той може да умре в мига на върховната страст. Но той не бе умрял. Бе се отървал от инвалидността си и се бе подготвил за завръщането на жена си! А сега вината лежеше върху плещите на Мона, отровна вина, която тя трябваше да преглъща на огромни дози.

Никой не проговори, докато колата се движеше.

Роуан седна до Майкъл и се сви; бореше се със съня, с желанието да потъне обратно в потока от мисли, който я заливаше. Мисли, като онези, които я бяха заливали със седмици, мисли, през които думите и делата се разбиваха така бавно, че не достигаха до нея. Чуваше гласовете на другите като приглушени от водопад.

Знаеше какво трябва да стори. Това щеше да е още един ужасен удар за Майкъл.

Откриха къщата пълна с народ. Навсякъде имаше охрана. Това не бе изненада за никого. Пък и Роуан нямаше нужда от обяснения. Никой не знаеше кой е наел убиеца на Лайтнър.