Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 56

— Ела, Юри — каза Самюъл с мрачна нежност и тръгна към него с обичайната си наперена походка. Посегна с дебелата си изкривена ръка към него. — Искам сега да си легнеш. Поспи. Ние ще бъдем тук, а когато се събудиш, ще те чака топла храна.

Юри се остави да го заведе до вратата. И все пак нещо го спря, нещо го накара да се противопостави на джуджето, което обаче бе силно като всеки голям мъж, когото Юри познаваше. Озърна се назад към високия до камината.

После влезе в спалнята, сам изненадан от себе си, и се свлече на леглото. Дребният мъж му свали обувките.

— Съжалявам — каза Юри.

— Не се тревожи — рече джуджето. — Да те завия ли?

— Не, тук е топло.

Чу вратата да се затваря, но не отвори очи. Вече се унасяше някъде надалече, далече от всичко, но на границата на съня, реалността го сграбчи отново и го събуди. Той видя Мона да седи на леглото си и да го вика при нея. Интимните косми между краката й също бяха червени, но по-тъмни от косата й.

Той отвори очи. За миг виждаше само тъмнина, тревожната липса на светлина. После постепенно осъзна, че Аш стои до него и го гледа. Изпита инстинктивен страх и отвращение, но продължи да лежи неподвижно, приковал поглед в дългото вълнено палто на талтоша.

— Няма да взема снимката, докато спиш — прошепна Аш. — Не се тревожи. Дойдох да ти кажа, че трябва да замина на север тази нощ и да посетя долината. Ще се върна утре и трябва да те намеря.

— Голям съм глупак, нали? — попита Юри. — Показах ти снимката й. Голям съм глупак.

Все още се взираше във вълненото палто. После видя точно пред лицето си белите пръсти на Аш. Обърна се бавно и погледна нагоре, близостта на огромното лице на мъжа го ужаси, но отново не издаде и звук. Просто се взираше в очите, приковани в неговите с някак стъклено любопитство, после погледна похотливата уста.

— Мисля, че полудявам — каза Юри.

— Не, не полудяваш — отвърна Аш, — но наистина трябва да започнеш да действаш по-умно. Заспивай. Не се страхувай от мен. Ще бъдеш на сигурно място тук със Самюъл, докато се върна.

Четири

Моргата беше малка и мръсна. Състоеше се от няколко помещения с облицовани с бели плочки стени и под, ръждясали отточни тръби и разнебитени метални маси.

„Това е възможно само в Ню Орлиънс, помисли си тя. Само тук биха позволили на едно тринайсетгодишно дете да пристъпи до трупа, да го види и да се разплаче.“

— Излез навън, Мона — каза тя. — Остави ме да огледам Аарън.

Краката й трепереха, а ръцете — още повече. Беше досущ като в стария виц: седиш си целият разтреперан и разкривен и някой те пита: „Какво работите?“, а ти отговаряш: „Аз съм мо-мо-мо-зъчен хирург!“.

Тя се опита да се успокои и вдигна кървавия чаршаф. Колата не бе премазала лицето; това бе Аарън.

Не беше тук мястото да му поднесе почитанията си, да си припомни невероятната му вежливост и напразните опити да й помогне. Един образ обаче се разгоря достатъчно ярко, за да заличи мръсотията, вонята и ужасния вид на останките на някогашната достойна личност.