Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 41

И слава на Бога, че точно в този миг не остана безучастна и мълчалива! Слава на Бога, че беше с тях сега.

Нищо, че изглеждаше толкова крехка и гласът й бе дрезгав и неестествен. Очите й бяха ясни, когато погледна към Мона, без да обръща внимание на загрижения отговор на полицая, че вероятно за нея е по-добре да не вижда тялото.

— Беа има нужда от Майкъл — каза Роуан и хвана Мона за китката. Ръката й бе студена и силна. — А аз имам нужда от теб сега. Ще дойдеш ли с мен?

— Да — отвърна Мона. — Разбира се.

Три

Беше обещал на малкия човек, че ще влезе в хотела малко по-късно.

— Ако влезеш с мен — бе казал Самюъл, — всички ще те видят. Не си сваляй слънчевите очила.

Юри кимна. Нямаше нищо против да остане в колата още малко и да погледа хората, които минаваха през елегантната врата на хотел „Кларидж“. Откакто бе напуснал долината на Донелайт, нищо не му действаше така успокояващо, както Лондон.

Дори дългото пътуване на юг със Самюъл по нощните магистрали, които приличаха на всички магистрали по света, не бе успяло да го извади извън нерви.

А долината беше съвсем жива в спомените му, съвсем ужасяваща. Как така бе решил, че е добре да иде там сам — да намери истината за малките хора и талтошите? Разбира се, беше открил точно каквото търсеше. И бе прострелян в рамото с куршум трийсет и осми калибър.

Това го потресе из основи. За първи път го раняваха така. Но най-ужасяващото откритие бяха малките хора.

Прегърбен на задната седалка на ролс-ройса, той отново си спомни онази нощ, с тежките кълбовидни облаци и призрачна луна. Планинската пътечка бе силно обрасла с трева, чуваше се зловещ тътен на барабани, към скалите се издигаше вой на рогове.

Чак когато видя малките хора, наредени в кръг, той осъзна, че те пеят. Чак тогава чу припяването им — думите бяха напълно непонятни за него.

Не беше сигурен дали изобщо съществуват, до този момент…

Гърбави същества, те се въртяха в кръг, вдигаха високо колене, люлееха се напред-назад и припяваха ритмично. Някои пиеха от чаши, други направо от бутилките. Носеха кобури през рамо. Стреляха с пистолетите си в черната ветровита нощ, и то с настървението на диваци. Пистолетите им не бяха шумни — по-скоро звучаха като избухването на малки бомбички. Много по-зловещи бяха барабаните с техния ужасен тътен и няколкото гайди, които виеха страховито.

Когато куршумът го уцели, той си помисли, че го е изстрелял някой от техните часови. Но грешеше.

Три седмици минаха, преди да напусне долината.

Сега щеше да бъде в „Кларидж“. Най-после щеше да има шанс да се обади в Ню Орлиънс, да говори с Аарън, да говори с Мона, да им обясни защо толкова време не се е свързал с тях.

Въпреки рисковете, които се криеха в Лондон заради близостта на метрополията на Таламаска, тук той се чувстваше неизразимо по-сигурен, отколкото в долината само миг преди куршумът да го повали.

Време беше да се качи по стълбите. Да види мистериозния приятел на Самюъл, който вече бе пристигнал и за когото той не знаеше абсолютно нищо. Щеше да направи каквото иска малкият човек, защото той му бе спасил живота, беше се погрижил за него и искаше да го срещне със свой приятел, който явно имаше изключително важна роля в цялата тази драма.