Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 39

Роуан наистина беше красива, ако не мислиш за факта, че не иска да говори. Косата й беше пораснала почти до раменете. Красива и безразлична.

— Е, какво да ти кажа — продума Мона. — Вероятно ще продължа да идвам, докато не ми дадеш знак. Знам, че няма да ми простиш, нито ще се превърна в нещо друго, освен в напаст за един стресиран и мълчалив човек. Но ти мълчиш постоянно и така принуждаваш хората да вършат разни неща, да се решават на разни постъпки. Искам да кажа, че просто не могат да те оставят на мира. Не е възможно. Някак не е редно.

Тя въздъхна дълбоко и почувства, че й олеква.

— Твърде малка съм, за да зная някои неща, нямам намерение да ти говоря, че разбирам какво си преживяла. Това би било пълна глупост. — Погледна Роуан; очите й сега изглеждаха зелени, сякаш бяха уловили цвета на пролетната морава.

— Но аз… аз винаги се тревожа за това, което се случва с хората. Е, почти с всички хора. Знам някои неща. Знам повече от всички, с изключение на Майкъл и Аарън. Помниш ли Аарън?

Това беше тъп въпрос. Разбира се, че помнеше Аарън, ако изобщо помнеше нещо.

— Е, просто исках да ти кажа за Юри. Вече ти говорих за него. Но мисля, че не го познаваш. Всъщност, сигурна съм, че не го познаваш. Е, той замина, няма го и аз се притеснявам. Аарън също се притеснява. Като че всичко е в застой — ти стоиш тук в градината и… не, нещата никога не са в застой…

Тя млъкна. Този подход беше по-лош от останалите. Нямаше как да разбере дали тази жена страда. Въздъхна и реши да не говори повече по темата. Облегна се на лакти на масата и бавно вдигна очи. Можеше да се закълне, че Роуан я гледаше и точно преди секунда бе извърнала очи.

— Роуан, не е свършило — прошепна тя отново. После се извърна и погледна към желязната порта, отвъд басейна и надолу към предната морава. Миртата вече започваше да цъфти. Когато Юри си тръгна, още не се бе раззеленила съвсем.

Двамата бяха стояли там и си шепнеха.

— Виж, каквото и да стане в Европа, аз ще се върна при теб — бе казал той.

Роуан я гледаше. Роуан се взираше в очите й. Мона бе твърде изумена, за да може да помръдне или проговори. Беше и изплашена, че Роуан може отново да отвърне поглед. Искаше да вярва, че това е добър знак, че е получила изкупление. Беше привлякла вниманието на Роуан, нищо, че бе безнадеждна хлапачка.

Постепенно ангажираното изражение на Роуан като че избледня, докато Мона се взираше в нея, и скоро стана пак безразлично и безсъмнено тъжно.

— Какво има, Роуан? — прошепна Мона.

Роуан издаде лек звук, като че се прокашляше.

— Не е Юри — прошепна тя. После гърлото й като че се стегна и очите й потъмняха, погледът й отново се зарея.

— Какво има, Роуан? — попита Мона. — Какво каза за Юри?

Роуан сякаш мислеше, че още говори на Мона, но не осъзнава, че от устата й не излизат думи.

— Роуан — прошепна Мона. — Кажи ми. Роуан… — И замълча. Изведнъж изгуби кураж да говори.

Очите на Роуан все още бяха приковани в нея. Тя вдигна дясната си ръка и прекара пръсти през пепелявата си коса. Естествено, нормално, но погледът й не беше нормален. В очите й имаше напрежение…