Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 42

Юри излезе от колата и портиерът веднага се втурна да му помогне.

Болката в рамото беше силна и остра. Кога ли щеше да свикне да не използва дясната си ръка! Беше влудяващо.

За секунда студът стана особено свиреп. Юри тръгна право към огромното и топло фоайе на хотела. Пое по голямото извито стълбище вдясно.

От близкия бар се носеше мелодията на струнен квартет. Хотелът му действаше успокояващо, караше го да се чувства сигурен. Дори щастлив.

А и всички тези възпитани англичани — портиерът, пиколата, любезните джентълмени, които се разминаваха с него по стълбището, без да обръщат внимание на мръсния му пуловер и панталоните с лекета.

Тръгна по коридора на втория етаж и спря пред вратата на ъгловия апартамент, както му бе казал Самюъл. Тя беше отворена и той влезе в малко уютно преддверие, като в богаташките къщи, което гледаше към огромен салон, старомоден, но изискан, точно както му бе казал малкият човек.

Джуджето бе коленичило пред камината и стъкваше огън. Беше свалило сакото си от туид и сега бялата му риза се опъваше мъчително по гърбицата му.

— Ела, ела, Юри — каза той, без да вдига поглед от дървата.

Юри пристъпи през прага и видя, че в салона има още един човек.

Той бе не по-малко странен на вид от джуджето — но по напълно противоположен начин. Беше изумително висок, с бяла кожа и тъмна, естествена на вид коса. Тя беше дълга, падаше свободно и съвсем не се връзваше с черния му вълнен костюм и матовия блясък на скъпата бяла риза и тъмночервената вратовръзка. Определено изглеждаше доста романтично. Но какво означаваше всичко това? Юри не знаеше и все пак една дума веднага изникна в съзнанието му. Мъжът не изглеждаше особено атлетичен — не беше от онези спортисти гиганти по баскетболните игрища. Не, определено изглеждаше романтично.

Юри срещна погледа му без проблем. В този необикновен и доста официален мъж не се чувстваше никаква заплаха. Лицето му бе гладко и младо, красиво, с дълги гъсти мигли и пълни, красиво оформени устни. Никак не изглеждаше страховито. Само бялото в косата му вдъхваше някакъв респект, но беше очевидно, че мъжът рядко проявява властност. Очите му бяха лешникови и доста големи и гледаха Юри с интерес. Да, цялата фигура на непознатия беше много внушителна, с изключение на ръцете. Те бяха твърде големи, а пръстите изглеждаха неестествено, макар че Юри не можа да определи защо. Може би защото бяха изключително тънки.

— Ти си циганин — каза мъжът с нисък, приятен глас, може би дори леко чувствен и съвсем различен от хапливия баритон на джуджето.

— Влизай и сядай — рече джуджето нетърпеливо. Вече бе запалило огъня и го раздухваше с меха. — Поръчах нещо за ядене, но искам да влезеш в спалнята, когато го донесат, не бива да те виждат.

— Благодаря ти — каза тихо Юри. Внезапно осъзна, че не е свалил тъмните си очила. Колко ярка се оказа стаята, дори с тези тапицирани с тъмнозелено кадифе мебели и старомодните пердета на цветя. Приятна стая, личеше си почеркът на хората.