Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 38

Майкъл хвана дясната й ръка и нагласи пръстите й около чашата.

— Изпий го, скъпа — рече той. Говореше й така, както бе говорил на Мона — леко дрезгаво и сърдечно. Той наричаше „скъпа“ и Мона, и Роуан, и Мери Джейн, и вероятно всяка жена.

Дали би нарекъл „скъпа“ и онова мъртво същество, което лежеше заровено в земята до баща си? Господи, само да можеше да ги види, за една секунда! Всяка жена Мейфеър, видяла онзи тайнствен мъж и изпитала страстта му, бе заплатила за това с живота си… Освен Роуан…

Ей! Роуан вдигна чашата. Мона наблюдаваше с боязливо въодушевление как тя пие, без дори да откъсва очи от далечните цветя. Мигаше леко, докато преглъщаше, но това беше всичко. А смръщването си остана. Леко. Някак замислено.

Майкъл също я гледаше, стоеше прав с ръце в джобовете. И тогава направи нещо изненадващо. Започна да говори за нея на Мона, сякаш Роуан не можеше да го чуе. Правеше го за първи път.

— Когато докторът й каза, че трябва да влезе вътре, за да й направи изследвания, тя просто стана и си тръгна. Също както жена, седнала за малко на пейка в парка в голям град, става, щом до нея седне някой. Опитва да се изолира, да остане сама.

Той взе чашата. Празна изглеждаше дори още по-противна. Но Роуан наистина изглеждаше така, сякаш би изпила всичко, което той сложи в ръката й.

Лицето й не изразяваше нищо.

— Разбира се, бих могъл да я заведа в болницата да й направят изследвания. Може и да дойде. Тя прави всичко, стига аз да я помоля.

— Ами защо не я заведеш тогава? — попита Мона.

— Защото, когато стане сутрин, си облича нощницата и пеньоара. Аз й приготвям други дрехи, но тя не ги докосва. Това ми показва, че иска да си стои с нощницата, че иска да си бъде у дома.

Изведнъж той се ядоса. Бузите му поруменяха, устните му се изкривиха леко, когато продължи:

— Пък и изследванията няма да й помогнат. Всички тези витамини, лечението. Изследванията само ще покажат състоянието й. Може пък да не е наша работа да го научаваме. Моите напитки й помагат.

Гласът му някак се задави. Той се ядосваше все повече и повече, докато гледаше Роуан.

Наведе се внезапно и остави чашата. После опря ръце на масата и се опита да погледне Роуан право в очите.

Приближи се до лицето й, но у нея не настъпи никаква промяна.

— Роуан, моля те — прошепна той. — Върни се!

— Майкъл, недей!

— Защо, Мона? Роуан, имам нужда от теб. Имам нужда! — И той удари силно по масата. Роуан трепна, но само толкова. — Роуан! — извика той и посегна към нея, сякаш да я хване за раменете и да я разтърси. Но не го стори.

Грабна чашата, обърна се и тръгна в обратна посока.

Мона стоеше като вкаменена и чакаше. Беше твърде шокирана, за да проговори. Но той винаги постъпваше така. За него това може би беше добра постъпка. Отстрани обаче изглеждаше груба, жестока и някак ужасна.

Мона не си тръгна веднага. Седна на стола до масата, срещу Роуан, където бе седяла и по-рано този ден.

Малко по малко започна да се успокоява. Не знаеше защо стои тук, освен че й се струваше редно да прояви лоялност. Вероятно не искаше да се показва съюзник на Майкъл. Вината я тормозеше постоянно тези дни.