Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 36

— Нали не си казала на никого? — прошепна той много сериозно.

„Господ да ми е на помощ, ако кажа“, помисли си тя. Имаше чувството, че той ще я убие на минутата.

— Не съм и никога няма да кажа — отвърна тя. — Зная кога да си затварям устата, но…

Той поклати глава и продължи:

— Тя не ми позволи да докосна тялото. Настояваше да го свали долу сама, а едва ходеше. Докато съм жив, няма да мога да прогоня тази гледка от ума си. За останалото не знам. Но като си представя само — майка влачи тялото на собствената си дъщеря…

— Така ли мислиш за това същество, като за нейна дъщеря?

Той не отговори. Просто продължи да гледа нанякъде, лека-полека болката и тъгата се оттеглиха от лицето му, той захапа долната си устна за секунда и почти се усмихна.

— Не казвай на никого за това — прошепна. — Никога, никога, никога. Никой не бива да знае. Но някой ден, вероятно, тя самата може да реши да проговори. Мисля, че най-вече заради това мълчи сега.

— Изобщо не се тревожи дали ще кажа на някого — каза Мона. — Не съм дете, Майкъл!

— Знам, скъпа, повярвай ми, знам — каза той много сърдечно.

После отново се отнесе нанякъде, забрави за нея, за всички, дори за огромната чаша с отвратителната смес, и се втренчи в пространството. За секунда изглеждаше така, сякаш е изгубил всяка надежда, сякаш е изпаднал в пълно отчаяние, недосегаем за останалите, може би дори повече от Роуан.

— Майкъл, моля те, успокой се, тя ще се оправи.

Той не отговори веднага.

— Тя стои точно там, не върху самия гроб, но точно до него — промърмори той. Гласът му бе надебелял.

Щеше да заплаче, а Мона нямаше да го понесе. С цялото си сърце искаше да иде при него и да го прегърне. Но това щеше да донесе облекчение на нея, не на него.

Внезапно осъзна, че й се усмихва, за да я успокои, разбира се. Дори философски сви рамене.

— Твоят живот ще бъде изпълнен само с щастие, защото демоните вече ги няма — каза той. — И ти ще наследиш Рая. — Усмивката му стана по-широка и искрено мила. — А ние с нея ще отнесем в гроба вината за онова, което направихме и което не направихме, или което трябваше да направим, а не сме успели да направим един за друг.

Въздъхна и облегна лакти на плота. Вгледа се в слънчевата светлина навън, в изпълнения с трепкащи зелени листенца пролетен двор.

Като че бе стигнал до някакъв естествен финал.

Отново си беше същият, философски настроен, но непобеден.

Накрая се изправи и взе чашата, избърса я с една стара бяла салфетка.

— Е, това е — рече накрая. — Направо е страхотно да си богат.

— Какво?

— Ами имаш ленени салфетки — каза той, — винаги са ти подръка. И имаш ленени носни кърпички. Силия и Беа винаги имат ленени носни кърпички. Моят баща никога не използваше дори хартиени. Хм. Не бях мислил за това от доста време.

Той й намигна. Тя не устоя и се усмихна. Глупчо. Но пък кой друг на този свят можеше да й намига така. Никой.

— Не си се чувала с Юри, нали? — попита я той.

— Не, иначе щях да ти кажа — отвърна тя мрачно. За нея бе истинска агония да чува името на Юри.

— Каза ли на Аарън, че не се е обаждал?