Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 32

— Само че какво ще стане, ако Роуан реши да не проговори?!

— Беатрис, засрами се — възмути се Силия и хвърли боязлив поглед към Майкъл.

— Смяташ онази лепенка за секси, нали, Майкъл? — попита Мона.

— Е, ами да, всъщност да. Всичко в Мери Джейн е секси. Но какво общо има това с мен? — Изглеждаше напълно искрен и съвсем изтощен. Искаше да се върне при Роуан. Щеше да седне до нея и да й чете книга, когато всички си отидат.

За известно време след този следобед Роуан изглеждаше някак различна, Мона можеше да се закълне в това. Очите й се присвиваха от време на време, сякаш размишляваше по някакъв въпрос. Може би словесните изблици на Мери Джейн й се бяха отразили добре. Може би трябваше да помолят Мери Джейн да се върне или пък тя сама щеше да го направи. Мона се усети, че почти очаква този момент. Защо да не помоли новия си шофьор да запали чудовищната лимузина, да я зареди с напитки и да потегли към онази наводнена къща? Все пак колата беше нейна, можеше да си го позволи. За бога, още не беше свикнала с тази мисъл.

Следващите два-три дни Роуан изглеждаше по-добре, от време на време леко се смръщваше, а това все пак беше някакво изражение.

Но сега, в този тих, самотен, слънчев следобед?

Мона видя, че лека-полека Роуан потъва в предишното си състояние. Дори жегата като че не я засягаше. Седеше на влажния въздух, а по челото й се появяваха капчици пот, които Силия смело избърсваше, защото тя самата не понечваше да го направи.

— Моля те, Роуан, поговори с нас — каза Мона със своя искрен и почти рязък момичешки глас. — Не искам да бъда наследница на завещанието! Не искам да бъда наследница, ако ти не одобряваш това. — Тя се облегна на лакът, червената й коса се спусна като було между нея и желязната порта на предната градина. — Хайде, Роуан. Ти чу какво каза Мери Джейн. Ти си тук. Хайде. Мери Джейн каза, че можеш да ни чуеш.

Мона вдигна ръка към панделката в косата си, за да я намести и да почеше главата си под нея. Но панделка нямаше. Не беше слагала панделка от смъртта на майка си. Сега носеше малка, обсипана с перли шнола, която силно пристягаше един кичур от косата й. Свали я и остави косата си да пада свободно.

— Виж, Роуан, ако искаш да си отида, само ми дай знак. Нали се сещаш, просто направи нещо и аз ще изчезна веднага.

Роуан се взираше в тухлената стена. Взираше се в лантаната, диворастящ храст с малки кафяви и оранжеви цветенца. Или може би гледаше самите тухли.

Мона въздъхна точно като разглезено и капризно дете. Вече бе опитала всичко, освен да се развика. Може би трябваше да пробват и този подход. „Само че няма да го сторя аз“, помисли си тя.

Стана и тръгна към стената, откъсна две стръкчета лантана и ги сложи пред Роуан като жертвоприношение пред богиня, която седи под дъба и слуша хорските молитви.

— Обичам те, Роуан — каза тя. — Имам нужда от теб.

За миг очите й се премрежиха. Зеленото на градината като че бе обгърнато от огромен воал. Главата й запулсира леко и тя почувства как нещо стяга гърлото й, а после дойде облекчението — нещо по-страшно от ридание, някакво мрачно и ужасно осъзнаване на всичко случило се.