Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 33

Тази жена бе наранена, вероятно неизлечимо. И тя, Мона, беше наследницата, която сега трябва да роди дете и наистина трябва да опита да го направи заради огромното наследство на Мейфеър. Боже, какво ще прави тази жена сега? Вече не можеше да е лекар, това бе почти сигурно; като че не се интересуваше от нищо и от никого.

Внезапно Мона се почувства неловко, необичана и нежелана, както не се бе чувствала през целия си живот. Трябваше да се махне оттук. Беше срамота, че толкова дни стоеше до тази маса и молеше за прошка, задето бе прелъстила Майкъл, задето бе млада, богата и способна някой ден да има деца, задето бе оцеляла, когато майка й и леля й, двете жени, които бе обичала и мразила едновременно, вече бяха мъртви.

Егоцентрична! Да, тя беше егоцентрична!

— Не исках да направя това с Майкъл — каза тя на глас. — Не, няма да говоря повече за това!

Никаква промяна. Погледът на Роуан бе съсредоточен напред. Ръцете й лежаха в скута по най-естествения начин. Брачната й халка бе съвсем фина и семпла и ръцете й приличаха на ръце на монахиня.

Мона искаше да посегне, да хване ръката й, но не смееше. Едно бе да говори половин час, но съвсем друго — да докосне Роуан. Не смееше дори да вдигне ръката й и да я сложи над лантаната. Това бе твърде интимен жест.

— Е, няма да те докосна. Няма да взема ръката ти, за да се опитам да почувствам нещо чрез нея. И няма да те целуна, защото ако бях на твое място, щеше да ми е неприятно някоя луничава, червенокоса хлапачка да се върти наоколо и да ме целува.

Червена коса, лунички, какво общо имаха те… Трябваше да каже: „Да, аз спах с мъжа ти, но ти си загадъчна, могъща, жената, която той обича и винаги ще обича. Аз бях нищо. Аз бях просто дете, което го примами в леглото. Онази нощ не бях достатъчно внимателна. Наистина не бях. Но не се тревожи, по принцип не ми идва редовно. А и той ме гледа така, както гледаше онзи ден Мери Джейн. С похот и нищо повече. Цикълът ми някой ден ще дойде, както винаги, и докторът ще ми изчете поредното конско“.

Мона събра малките стръкчета лантана на масата, до порцелановата чаша, и си тръгна.

Когато погледна нагоре и видя, че облаците се движат над комините на голямата къща, тя си помисли, че денят е наистина красив.

Майкъл беше в кухнята, приготвяше сок или „забъркваше коктейл“, както наричаха смесицата от сок от папая, кокос, грейпфрут и портокал. Навсякъде около него имаше пръски и парченца с неопределим произход.

В този миг й хрумна, че с всеки изминал ден той изглежда все по-здрав и по-красив. Беше работил на горния етаж. Лекарите го окуражаваха. Сигурно бе качил килограми, откакто Роуан се бе събудила и бе станала от леглото.

— Тя много го обича — каза той, сякаш досега бяха обсъждали коктейла, който приготвяше. — Сигурен съм. Беа каза, че бил твърде кисел, но на мен ми се струва, че Роуан не го намира за такъв. — Сви рамене. — Не зная.

— Аз мисля, че тя е спряла да говори заради мен — каза Мона. Вгледа се в него и очите й се напълниха със сълзи. Уплаши се, не искаше да рухва сега. Не искаше да се показва слаба. Но беше толкова нещастна. Какво, за бога, искаше от Роуан? Та тя едва я познаваше. Държеше се така, сякаш жадуваше да получи майчинско внимание от някаква чужда жена — от законната наследница на завещанието, която вече не бе в състояние да изпълнява задълженията си.