Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 276

Аз самият тръгвам на поклонение. Първо до Гластънбъри, до кладенеца, в който Йосиф Ариматейски е излял Христовата кръв. Ще се помоля там да получа напътствие. После ще ида в Рим, а след това не знам — може би в Константинопол, за да видя светите икони, на които чудодейно е изобразен ликът на самия Христос. А после в Йерусалим, за да видя Голгота. А тук и сега обявявам, че отхвърлям обета си за подчинение към отец Колумба.

Думите ми предизвикаха много протести, много ридания, но аз бях непреклонен. Това бе характерно за талтошите — те винаги реагираха така, когато настъпеше краят на нещо.

— Ако бъркам, може Христос да ме доведе обратно в това паство. Може да ми прости. Или… може да ида в ада — казах аз и свих рамене. — Но заминавам.

И тръгнах да се приготвя за пътуването…

Преди да се сбогувам с моите съратници, бях събрал всичките си вещи в кулата, включително книгите, ръкописите и писмата от отец Колумба. Всичко, което имаше значение за мен. Скрих ги в две подземия, които бях изградил преди векове. После взех последния чифт от най-хубавите си дрехи — останалите бях раздал на бедните — и се облякох със зелена вълнена туника, която бе много плътна, дълга и обточена с черна кожа. Върху нея сложих единствения колан, който ми бе останал — от хубава кожа и украсен със злато. Прибрах меча си в украсената със скъпоценни камъни ножница. Вдигнах кожената качулка на главата си и отгоре сложих бронзов шлем с незапомнена възраст. И така, облечен като не особено заможен благородник, аз потеглих на път, като взех само малък вързоп с най-необходимото.

Дрехите ми не бяха тежки и натруфени като кралските ми одежди, нито скромни като свещеническото расо. Бяха просто най-подходящи за пътуване.

Яздих около час през гората, по старите пътеки, известни на онези, които бяха ловували там.

Изкачвах се все по-нагоре през гъсто обраслите с дървета склонове към тайния проход, който водеше към пътя високо в планината.

Беше късен следобед, но аз знаех, че ще достигна пътя преди залез. Луната щеше да е пълна и възнамерявах да пътувам, докато не се изморя.

В гъстата гора бе тъмно, толкова тъмно, че хората днес дори не могат да си представят подобен мрак. Тогава горите на Британия още не бяха изсечени, а дърветата бяха могъщи и древни.

Ние вярвахме, че тези дървета са единствените живи създания на света, които са по-стари от нас — защото нищо друго не бе така дълговечно като дърветата и талтошите. Ние обичахме гората и не се страхувахме от нея.

Не след дълго обаче чух гласовете на малките хора.

Чух техния шепот, смеха им.

По това време Самюъл още не беше роден, но Ейкън Дръм и останалите, които са живи и до днес, викаха: „Ашлар, глупакът на християните, предателят на своя народ“. Или: „Ашлар идва при нас да създаде нова раса от гиганти и ние ще владеем света“. Викаха и други неща. Винаги съм мразил Ейкън Дръм. Тогава той бе съвсем млад и лицето му не се бе сбръчкало дотолкова, че да не се виждат очите му. Той изскочи от храсталаците и ме заплаши с юмрук, а изражението му бе разкривено от злоба.