Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 274

— Нима не разбираш, Ашлар? — каза ми Ниниан. — Именно затова Бог запази твоите хора, за да служат на тази специална мисия.

И така, всичко, към което се стремях, се оказа напразно. Талтошите не бяха спасени, не откриха начин да живеят в мир с човеците.

Властта на Църквата нарастваше все повече, християнската общност ставаше все по-голяма, а аз се опасявах от капризите на онези, които се прекланяха пред нас.

Накрая започнах да се уединявам по час-два на ден, заключвах вратата на килията си и не разговарях с никого. Така, в усамотение, започнах работа по голяма илюстрирана книга, в която вложих всичко научено на Айона.

Тя щеше да е изработена в стила на Четирите евангелия, със златна буква на всяка страница и миниатюри, които да разказват историята на моите хора.

Моята книга.

Това е книгата, която Стюарт Гордън е открил в подземията на Таламаска.

Изписах всяка дума, влагайки цялото си умение за стихотворство, песнопение и молитва, заради отец Колумба. Заради него описах нашата изгубена земя, нашето скиталчество из Южната равнина, построяването на огромния каменен кръг Стоунхендж. Разказах на латинеца всичко, което знаех за борбата ни с хората, за това как сме страдали и как сме се учили от страданието и накрая за моето племе, за моя клан, от който бяха оцелели само петима — петима свещеници сред море от хора, които ни боготворяха заради сили, които не притежавахме. Това бяхме ние — изгнаници без име, без род, без собствен бог, които се опитват да измолят спасение от бога на човеците, които се страхуваха от нас.

— Прочетете думите ми, отче — написах аз. — Вие, който отказахте да ги чуете от устата ми. Вижте ги написани на езика на Йеремия, на Августин, на папа Григорий. И знайте, че ви казвам истината и копнея да вляза в лоното на Божията църква такъв, какъвто всъщност съм. Защото как иначе ще бъда приет в Царството небесно?

Най-сетне бях изпълнил мисията си.

Облегнах се и се загледах в корицата, която сам бях инкрустирал със скъпоценни камъни, в подвързията, която сам бях направил от коприна. В буквите, които сам бях изписал.

Веднага изпратих да извикат отец Ниниан и сложих книгата пред него. Гледах го мълчаливо, докато четеше.

Бях толкова горд с творението си, толкова сигурен, че нашата история някак ще намери място сред огромната библиотека на църковната доктрина.

Каквото и да се случи, мислех си, поне казах истината. Казах я такава, каквато е. Истината, заради която Джанет избра смъртта.

Нищо обаче не би могло да ме подготви за реакцията на Ниниан, когато затвори книгата.

Той не каза нищо доста време, а после започна да се смее.

— Ашлар, да не си си изгубил ума?! Нима очакваш да занеса това на отец Колумба!

Аз бях вцепенен от изненада. Едва успях да промълвя:

— Вложих в нея много старание.

— Ашлар, това е най-красивата книга, която съм виждал. Илюстрациите са съвършено изпълнени, текстът е написан на безупречен латински, има хиляди трогателни фрази. Никой човек не би могъл да създаде нещо подобно за по-малко от три или четири години, и то в пълно усамотение в скрипторията на Айона. Като си помисля, че си я написал тук, само за година… Та това е цяло чудо.