Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 278

Косата й бе разрошена, спускаше се по раменете и ръцете й — беше по-светлочервена от косата на Мона, но със същия оттенък. Приликата на лицата им бе така свръхестествена, че бе в състояние да изкара Мона от кожата й. А колкото до гласа на момичето — е, това си беше истинска опасност. Мориган с пълен успех можеше да се представи за майка си по телефона. Беше го направила без проблеми с чичо Райън, който най-сетне се бе сетил да се обади във Фонтевро. Какъв невероятен разговор проведоха само! Райън бе попитал много тактично „Мона“ да не би да пие амфетамини и деликатно й напомни, че всичко може да навреди на бебето. Той така и не се усети, че това любопитно и бързо говорещо момиче в другия край на линията изобщо не е Мона.

Всички бяха издокарани с „великденските си дрехи“, както се изрази Мери Джейн. Включително и Мориган, заради която се наложи да обиколят всички модни магазини в Наполеонвил. Бялата памучна рокля щеше да е до петите на Мона или на Мери Джейн, но на Мориган й стигаше едва до коленете. Бе доста пристегната в талията, а острото деколте, символ на добър вкус и порядъчност, при нея бе стигнало чак до шията, защото големите й гърди надигаха твърде много плата. Все същата стара история; облечи някое ярко момиче с проста и изчистена рокля и то става още по-привлекателно. Обувките не бяха проблем, щом установиха, че носи десети размер. Ако бяха с един размер по-големи, щеше да се наложи да ги купуват от мъжкия щанд. Взеха й обувки с тънки токчета и тя бе потанцувала с тях петнайсетина минути около колата, преди Мона и Мери Джейн да я принудят да замълчи и да влезе вътре. После бе настояла да шофира. Е, не й беше за първи път…

Бабата, издокарана с разкошен памучен костюм с панталон от „Уол-Март“, спеше, завита с бебешко синьо термоодеяло. Небето бе синьо, а облаците — великолепно бели. Мона вече се чувстваше добре, слава богу, само бе доста отпаднала. Отпаднала и меланхолична.

Бяха на около час път от Ню Орлиънс.

— Как така „морални подробности“? — попита Мери Джейн. — Става дума за сигурността ти. И как така ще поемаш контрола?

— Става дума за нещо неизбежно — отвърна Мориган. — Ще ви го обясня на етапи.

Мона се засмя.

— Е, мама е достатъчно умна, за да разбере, естествено, да види бъдещето с дарбата на вещица, но ти, Мери Джейн, продължаваш да се държиш като нещо средно между досадна леля и адвокат на дявола.

— Сигурна ли си, че знаеш значението на тези думи?

— Скъпа моя, та аз погълнах съдържанието на два речника. Знам всички думи, които мама е знаела, преди да се родя, и още много от татко. Според теб откъде знам какво е „френски ключ“ и че в багажника на тая кола има цял комплект от тях. А сега да се върнем на най-важния въпрос за момента: къде ще идем, в коя къща и прочие глупости.

И тя веднага отговори на собствените си въпроси:

— Така, аз смятам, че не е толкова важно къде ще идем. Къщата на Амелия стрийт не е подходяща, защото е пълна с хора, както вече ми обяснихте, и въпреки че е домът на мама, тя всъщност принадлежи на Древната Евелин. Фонтевро е твърде далече. Няма да се върнем там, каквото и да става! Твърде нетърпелива и обезпокоена съм, за да чакам да наемаме апартамент! Не искам да живея в някаква безлична квартира под фалшива самоличност. Не мога да живея в кутийки. Къщата на Първа улица действително принадлежи на Майкъл и Роуан, но Майкъл е мой баща! Точно там трябва да идем. Трябва да видя компютъра на Мона, записите й, записките на Лашър и бележките, които татко е направил по неговия екземпляр от прочутото досие на Таламаска. Искам да видя всичко в онази къща, всичко, до което Мона има достъп. Е, тя няма разрешение да чете записките на Лашър, но това отново е техническа подробност. Аз ще се позова на рожденото си право да видя тези записки. И нямам никакви скрупули, които биха ме спрели да прочета дневника на Майкъл, ако успея да го открия. А сега, моля ви се, не започвайте да крещите! И двете.