Читать «Вещиците: Талтош» онлайн - страница 269

Паднах на колене и плаках, докато не ми останаха повече сълзи. Когато надигнах глава, долината бе утихнала.

— Ти си нашият крал — казаха човеците. — Кажи ни, че не си демон, Ашлар, и ние ще повярваме в теб.

Останалите талтоши бяха отчаяни и изплашени. Съдбата им беше в ръцете ми. Но те бяха най-уважаваните от нас сред човеците. Все пак имахме шанс, ако намерех сили да не се поддам на отчаянието и да спася всички от унищожение.

Но колцина бяхме оцелели? И защо? Какво бях донесъл на моята долина?

Монасите се приближиха към мен и казаха:

— Ашлар, Господ изпитва онези, които обича. — И наистина го мислеха. Очите им бяха изпълнени с мъка. — Господ изпитва онези, които иска да превърне в светци — добавиха те и нехаещи какво мислят останалите за нашата греховност, ме прегърнаха и застанаха до мен, рискувайки собствената си безопасност.

Тогава отново заговори Джанет:

— Ашлар, ти предаде собствения си народ. Ти донесе смърт на своите в името на един чужд бог. Ти разруши клана Донелайт, който живее в тази долина от незапомнени времена.

— Замълчи, вещице! — изкрещя някой.

— Изгорете я — извика друг. А после и друг, и друг.

И още докато тя говореше, хората започнаха да събират дърва за клада в каменния кръг.

Аз не забелязвах почти нищо, тя също — и все още не губеше кураж.

— Проклинам те, Ашлар. Проклинам те в името на Добрия бог.

Останах безмълвен, а знаех, че трябва да отвърна нещо. Трябваше да заговоря, за да спася и себе си, и монасите, и останалите, които бяха застанали на моя страна. Трябваше да проговоря, за да спася Джанет от смърт.

Вече бяха струпали дърва за кладата. Дори хвърляха в нея въглища. Неколцина от човеците, които винаги се бяха страхували от Джанет и от всички женски талтоши, които не можеха да имат, бяха запалили факли.

— Говори — прошепна ми Ниниан. — За бога, Ашлар, говори!

Аз затворих очи и започнах да се моля. Прекръстих се и заговорих:

— Виждам един бокал — обявих аз достатъчно високо, за да ме чуят всички. — Виждам потира с Христовата кръв, който Йосиф Ариматейски е донесъл в Англия. Виждам как Христовата кръв се излива в кладенеца; виждам как водата потича червена и знам какво означава това. Христовата кръв е нашето причастие и наша храна насъщна. Тя трябва да замени завинаги проклетото мляко, което търсим у нашите жени, обзети от похот; тя ще бъде наша храна и наша орис. И нека в този кървав ден Христос да приеме първата ни саможертва. Защото ние изпитваме отвращение към убийствата и винаги е било така. Ние убиваме само в името на Христа, за да настъпи Неговото царство на земята и да е вечна властта му.

Това бе висша форма на изкуството на езика и бе изречено с вълнение и сълзи на очи. Всички хора и талтоши издигнаха глас във възхвала на Христа, захвърлиха мечовете и започнаха да свалят всичките си скъпоценности, защото бяха готови да се родят отново.

Но още щом изрекох тези думи, аз знаех, че те са лъжа. Тази религия беше измамна и тялото и кръвта на Исус можеше да ни убият като отрова.